Войната на Калибан

— До скоро тогава — рече Еймъс и затвори.

Холдън се опита да довърши хумористичната колонка, но все се отплесваше и трябваше да препрочита един и същ пасаж отново и отново. Накрая се отказа и се зае да разчиства каюткомпанията. После зададе на кафемашината да приготви нова кана кафе за Еймъс и ремонтната бригада, когато пристигнат.

Машината гъргореше щастливо сама на себе си като доволно пеленаче, когато люкът на палубата се отвори с дрънчене и Еймъс и Пракс слязоха по стълбата в каюткомпанията.

— Капитане — кимна му Еймъс и се тръшна на един стол. Пракс влезе след него, но не седна. Холдън наля две чаши кафе и ги остави на масата.

— Какво ново? — попита той.

Еймъс му отговори с широка усмивка и плъзна терминала си по масата към него. Когато Холдън погледна екрана, на него се виждаше финансово извлечение за фонда на Пракс „Спасете Мей“. В сметката имаше малко над половин милион долара на ООН.

Холдън подсвирна и се отпусна на един стол.

— Господ ни се усмихна, Еймъс. Надявах се, че може… но не чак толкова.

— Да, тази сутрин бяха малко над триста хиляди. Нараснаха с още двеста през последните три часа. Изглежда, хората, които следят ситуацията на Ганимед по новините, са превърнали малката Мей в лице на трагедията.

— Това достатъчно ли е? — обади се напрегнатият Пракс.

— О, да, мамка му — засмя се Холдън. — Много повече от достатъчно. Това ще финансира изцяло спасителната ни мисия.

— Освен това имаме и следа — изтъкна Еймъс и направи драматична пауза, за да отпие от кафето си.

— За Мей ли?

— Аха — потвърди той и си сипа още малко захар. — Пракс, прехвърли му онова съобщение, което получи.

Холдън изгледа съобщението три пъти и всеки следващ път се ухилваше все по-широко.

— Онзи запис от охранителна камера в посланието ви… Струва ми се, че познавам мъжа на него — казваше възрастният господин на екрана. — Само че името му не е Стрикланд. Когато работех с него в Церерския минно-технически университет, името му беше Мериън. Карлос Мериън.

— Това — каза Холдън, като го изгледа за последен път — моят стар приятел детектив Милър би нарекъл „следа“.

— А сега какво, шефе? — попита Еймъс.

— Мисля, че трябва да се обадя по телефона.

— Добре. Ние с доктора ще ти се махнем от главата и ще гледаме как се трупат парите му.

Двамата си тръгнаха. Холдън изчака люкът да се затръшне след тях и прати искане за връзка с централата на Церерския МТУ. При сегашното местоположение на Тихо забавянето беше около петнайсет минути, така че той се облегна на стола и започна да решава на терминала си проста главоблъсканица, така че умът му да остане свободен да мисли и да планира. Ако знаеха кой е бил Стрикланд, преди да стане Стрикланд, може би щяха да успеят да проследят кариерата му. Някъде по този път той бе престанал да е човек на име Карлос, работещ в технически университет, и бе станал човек на име Стрикланд, който крадеше малки деца. Ако разберяха защо, това щеше да е добра първа крачка към откриване на сегашното му местонахождение.