Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Сега усилията на Стоян да преобрази обществото и вярата му, че ще се постигне чрез промяната на облеклото, ме кара да се усмихвам на младежката му наивност. Но в оная вечер, когато лежах под навеса на хамбара, изненадан и смутен от твърдото му и безмилостно отношение към мен, намирах известно упование само в спомените, исках да го видя такъв, какъвто беше по онова време, нежен, милостив и беззаветно всеотдаен на общото благо. С умиление си спомнях как бяхме живели с обич и грижи един за друг. Сиротността и бедността така ни бяха сближили и изравнили, че аз не му казвах „бати“, а го наричах по име, макар да бе шест години по-възрастен. Беше завършил прогимназия с отличен успех в три различни села, защото по онова време прогимназия, пълна или непълна, се отваряше в някои села според броя на учениците. Всяка есен Стоян узнаваше в кое село до кой прогимназиален клас има и ходеше там с кобилата, само през най-тежките зимни дни оставаше на квартира. Без да си дава сметка за състоянието на семейството ни, започна да притеснява майка ни, неграмотна и болнава женица, да го изпрати в града да учи. В семейството ни настъпи най-тягостна атмосфера, от една страна, болестта на майка ни ставаше все по-неизлечима, от друга, Стоян изпадаше в тежка меланхолия, на която така лесно се поддава крехката юношеска душа. Когато почина и майка ни, той не бе на себе си от скръб, галеше ме по главата, утешаваше ме и не ме допусна до мъртвата, да не би да се изплаша. Предполагам, че през тези тежки години той събра в сърцето си оная голяма ненавист и ожесточение към тогавашния бит, към материалната и духовната нищета, които определиха политическите му възгледи за цял живот. След смъртта на майка ни, както става понякога пред бездната на една голяма безизходица, в него настъпи бърза промяна, отчаянието и мрачното му предчувствие за бъдещето се превърнаха във физическа и духовна енергия. Трябва да се учиш, казваше ми той, аз като не успях, ти ще учиш, докъдето можеш и доколкото мога да ти помагам, да се отървеш от тази мизерия и да заживееш друг живот! Говореше ми така, като че ставаше дума за самия него, като че той щеше да живее „друг живот“, отъждествяваше се с мен с най-искрена готовност за всеотдайност и саможертва. И когато започнах да уча и навлязох в света на науката, изкуството и историята, никога и в нищо не открих по-красив пример на братска любов, привързаност и отзивчивост от любовта на Стоян към мен.
При оскъдицата, в която живееше, Стоян можеше от време на време да ми донася или изпраща малко дръвца, сварена кокошка, фасул, картофи и брашънце, но и аз не се нуждаех от повече. Времената бяха евтини, нравите строги и скромни, хората проявяваха благородно снизхождение към бедността, от общината ми даваха свидетелство за бедност, та не плащах и училищна такса. Не плащах и наем за квартирата. Живеех под верандата на една къща, някога склад за дърва и вехтории, а сега приспособена за живеене, варосана и обзаведена с креват, маса и малка цилиндрична печица. Горе в двете стаи живееше възрастна болнава жена, останала отдавна вдовица, и за да не е съвсем самотна, даваше стаичката под наем на ученици. Наем обаче не взимаше, след училище й донасях прясна вода от уличната чешма, пазарувах й, купувах й лекарства от аптеката, зиме й нацепвах дръвца. Ако Стоян успееше да ми изпрати някакви продукти, давах ги на старата и тогава обядвах и вечерях при нея. През останалото време се хранех в гостилницата на бай Мичо. Условията му не бяха особено сложни и строги — ядене на корем срещу премиване на чиниите, когато имах свободно време или когато бивах гладен. В гостилницата се хранеха дребни чиновници и селяни през пазарните дни. На тезгяха имаше голям тефтер с химически молив, привързан на канап, чиновниците вписваха обедите и вечерите си в тефтера и плащаха на края на месеца. В същия тефтер вписвах и аз моите обеди или вечери, когато нямах време да мия чиниите. По същия начин пазарувах и на хазайката при бакалина, и там имаше тефтер с химически молив и бакалинът вписваше покупките до края на месеца при пълно доверие от страна на клиента. Това бяха години на юнашка вересия, на отстъпки и взаимно доверие между купувача и продавача, благодарение на което мнозина от нас, бедните младежи от села и градове, успяхме да завършим гимназии и университети. По-късно, когато настъпи кризата на военните години, в същите тези заведения се окачиха табелки „Уважение всекиму, кредит никому!“, официален израз на изчезналото доверие между търговци и потребители. Тогава следвах в София и благодарение на набрания стаж в провинцията навлязох във висшите гастрономически среди. Работех като келнер в най-реномирани ресторанти, но вече „под калем“, за всяко закъснение или малка грешка ми отнемаха от възнаграждението.