Цялото кралско войнство

— Само преди минута ти беше готова да ме разкъсаш за това, че съм му предложил работа, а сега казваш, че трябвало да го склоня да приеме.

— Аз държа да я приеме — каза тя и отпусна ръката ми.

— Да пукна, ако разбирам нещо! — възкликнах аз към черното междузвездно пространство, после се взрях в лицето й. Въпреки тъмнината можах да видя, че лицето й е неестествено бяло, тебеширено, и да различа тъмния блясък на очите й. Разбрах и друго — тя не говореше наслуки. — Значи, държиш той да се съгласи? — казах бавно. — Ти, дъщерята на губернатора Стантън и сестра на Адъм Стантън, държиш той да приеме тази работа?

— Трябва да приеме — каза и аз видях как малките й ръце в ръкавици стиснаха перилото и ми стана жал за него. Тя гледаше кълбящия се килим мъгла над реката, сякаш гледаше от планински връх притъмнялата земя, скрита в облаци.

— Защо? — попитах.

— Отидох при него да поговорим за това — каза тя, все още загледана към реката. — Когато отивах към него, не бях сигурна дали трябва да приеме. Но като го видях, разбрах, че трябва.

Нещо в думите й ме смути, като шум зад сцената, като нещо, което си зърнал само с крайчеца на окото, като сърбеж — когато ръцете са ти заети и не можеш да се почешеш. Вслушах се пак в думите й и разбрах, че не те ме смущават. Беше друго. Но не можех да разбера какво. Затова оставих временно този въпрос настрана и заслушах по-нататък.

— Щом го видях, и разбрах — продължаваше тя. — О, Джек, той беше толкова възбуден и нервен — просто ненормално — само защото го попитах. Откъснал се е от всичко и от всички. Дори от мен. Е, не напълно, но отношенията ни не са такива, каквито бяха.

— Той е страшно зает — възразих с половин уста аз.

— Зает — повтори тя като ехо, — зает… да, зает е. Още от студентските години работи като роб. Просто нещо го гони, гони. И не е за пари, не е и за слава, не е… ох, вече не зная… — замлъкна тя.

— Всичко е много просто — казах. — Той иска да върши добро.

— Добро — повтори Ан. — По-рано и аз мислех така… впрочем той върши добро… но…

— Но какво?

— Ох, не зная… не е хубаво да говоря така… не е хубаво, но понякога си мисля, че работата му… дори стремежът да върши добро — всичко… всичко това е само начин да се огради, да се откъсне. Дори от мен… дори от мен…

След малко продължи:

— О, Джек, да знаеш как се скарахме. Беше ужасно. Прибрах се у дома и цяла нощ плаках. Знаеш как сме се отнасяли винаги един към друг. И да се скараме така. Нали знаеш, че винаги сме били приятели с него? Нали знаеш? — настояваше тя и ме стискаше за ръката сякаш за да ме принуди да се съглася с нея, да потвърдя какви приятели са били.