Град на остриета

И въпреки че вече беше толкова откъсната от всичко, тя го сънуваше все по-често, събуждаше се посред нощ плувнала в пот, шумът на Битката за Баликов още ехтеше в ушите ѝ. Ръката ѝ все така смъдеше от болка, която никакви лекарства не успяваха да облекчат. Някои лекари намекваха, понякога дори учтиво, че болката може и да не е в тялото, а в главата ѝ. С други думи — боли я, защото тя иска да я боли.

Един ден отиде във военна болница — видя бойци, които са били на фронта, за пръв път от много време. И всички тези млади мъже и жени по леглата сякаш бяха сдъвкани от някаква машина… Но всеки от тях се мъчеше да ѝ отдаде чест. В края на краищата тя беше генерал.

Болката в ръката внезапно стана непоносима. Струваше ѝ се, че има ножове в лакътя и те режат костта, игли се забиват в костния мозък и я гризат като термити. Отпусна се на колене, сама на стълбата в болницата, лицето ѝ бяло от болка, обливаше се в пот и скърцаше със зъби, за да не се разкрещи, да не повика лекарите и да им каже: „Отрежете я, отрежете това нещо от мен, отрежете го веднага, веднага, веднага…“

Припадна. Един санитар я намери просната на стъпалата, приличала на труп. Когато я свести, попита дали нещо я мъчи. И тя каза „да“.

Нещо я мъчеше. И тя вече знаеше какво е.

Каква страхлива лъжа беше всичко! Имаше още и още сражения, а тя си оставаше безпомощна както преди. Въпреки всичките си медали и цялата си власт нищичко не можеше да промени в живота на онези, които командваше. И войници, и цивилни продължаваха да умират. А тя не можеше да си позволи да забрави…