Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Докторът присви очи.
— Същата, която кара теб да тичаш като куче по свирката на господарите си. Плащаха ми с монетата, която ценях най-високо.
Шамарът отекна над водата. Мъжете от охраната се втурнаха към тях, но Каня се дръпна, разтърси ръка и им даде знак да се върнат по местата си.
— Спокойно. Всичко е наред.
Мъжете спряха, несигурни кого и от какво са длъжни да пазят. Докторът посегна към сцепената си устна и се загледа в кръвта, която полепна по пръстите му. Вдигна очи към Каня.
— Напипах болно място значи… Каква част от душата си си продала? — Усмивката му разкри окървавени зъби. — За „АгриГен“ ли работиш? Шпионин, сътрудник? — Вгледа се в очите ѝ. — Да ме убиеш ли си дошла? Да извадиш тръна от задника им? — Наблюдаваше я зорко, очите му дълбаеха в душата ѝ пронизващи, заинтригувани. — Въпрос на време е. Със сигурност знаят, че съм тук. Че съм ваш. Кралството не би могло да се задържи толкова дълго над повърхността без мен. Не би могло да се сдобие с беладона и с нго без мен. Всички знаем, че ме търсят. Теб ли са пратили? Ти ли ще ме довършиш?
Каня смръщи чело.
— Едва ли. Още не сме приключили с теб.
Гибънс се отпусна, сякаш костите му изведнъж омекнаха.
— Ами да, разбира се. Не че някога ще приключите. Такава е природата на нашите зверове ѝ чуми. Те не са глупави машини, на които да заповядаш. Не, те си имат свои нужди, свой глад. Свои собствени еволюционни импулси. Трябва да мутират, да се нагаждат. Затова вие никога няма да приключите с мен. А когато умра, какво ще правите тогава? Ние пуснахме демони в света, а вашите защитни стени са в пряка зависимост от моя ум. Природата сега е различна, нова. Сега тя е наша в истинския смисъл на думата. И ако загинем, погълнати от собственото си творение, лично аз бих съзрял в това голяма доза поетична справедливост.
— Карма — промълви Каня.
— Именно. — Гибънс се облегна с усмивка назад. — Кип. Събери страниците. Да видим пред какъв ребус сме изправени в момента. — Потропа с пръсти по парализираните си крака. Изглеждаше замислен. После се усмихна самодоволно на Каня. — Да видим колко близо до смъртта се намира безценното ви кралство.
Кип заплува да събере страниците, вадеше ги мокри и омекнали от водата. Гибънс гледаше момчето-момиче и усмивка прекоси лицето му.
— Имате късмет, че харесвам Кип. Ако не беше така, щях да съм ви зарязал още преди години.
Кимна на пазачите от охраната.
— Капитанката сигурно носи проби, които е оставила при колелото си. Донесете ги. Искам да погледна в лабораторията долу.
Кип излезе от басейна и остави мократа купчина в скута на доктора. По знак на Гибънс помощникът обърна количката и я забута към вратата на къщата. Докторът даде знак на Каня да ги последва.
— Хайде. Ще свършим бързо.
Докторът разглеждаше една от пробите.
— Чудно ми е защо смятате, че това е инертна мутация.
— Случаите са само три.
Гибънс вдигна поглед.
— Засега. — Усмихна се. — Животът е алгоритъм. Две става четири, става десет хиляди, става чума. Може цялото население да се е заразило, без да забележим. Може би тези три случая са последната фаза. Смъртоносна болест без симптоматика, като при бедния Кип.
Каня хвърли поглед към момчето-момиче. Кип ѝ отвърна с мила усмивка. Нищо не личеше по кожата му. Нищо по тялото му. Очевидно не умираше от болестта на доктора. И все пак… Каня се дръпна неволно.
Докторът се ухили.
— Не се коси толкова. Ти страдаш от същата болест. Животът, в крайна сметка, е състояние с летален изход. — Погледна в микроскопа. — Не е индийска генехакерска бактерия. Нещо друго е. Не е мехурчеста ръжда. Няма нищо общо с продуктите на „АгриГен“. — После възкликна отвратено: — Това е крайно безинтересно! Просто глупава грешка на някой глупак. Далеч под моето ниво.
— Значи прогнозата е добра?
— Случайно възникналата чума убива точно толкова сигурно, колкото и изкуствено създадената.
— Има ли начин да я спрем?
Докторът взе коричка хляб. Коричката беше покрита със зеленикава плесен. Гибънс я вдигна пред очите си.
— В природата има толкова много неща, които са полезни за нас. И толкова много, които са смъртоносни. — Предложи коричката хляб на Каня. — Опитай.
Каня се дръпна. Гибънс се ухили и отхапа от коричката, после отново ѝ я предложи.
— Имай ми доверие.
Каня поклати глава. На езика ѝ напираха суеверни молитви към Фра Сюб за късмет и пречистване. Представи си го как седи в поза лотос, повтори си, че трябва непременно да запази самообладание, да не се поддава нито на гнева, нито на страховете. И все пак докосна тайно амулетите си.
Докторът отхапа още веднъж. Трохи паднаха в скута му и той се ухили.