Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Каня се обърна с отвращение и тръгна към вратата.
Гибънс извика след нея:
— Късмет! Ще ми е интересно да видя кой от многото ти врагове ще те убие пръв.
Каня пропусна заяждането покрай ушите си и излезе на чист въздух!
Кип тръгна към нея. Бършеше с хавлия мократа си коса.
— Докторът помогна ли ви?
— Даде ми достатъчно.
Кип се разсмя тихо, като чуруликане на птичка.
— Преди и аз си мислех така. Но после се научих, че никога не ти казва всичко от първия път. Премълчава разни неща: важни неща. Обича да идват хора, да му правят компания. — Докосна Каня по ръката и тя не успя да прикрие инстинктивната си реакция. Кип се усмихна мило. — Теб те харесва. Ще направи така, че да се върнеш.
Каня потръпна.
— Боя се, че ще го разочаровам.
Кип я наблюдаваше с големите си влажни очи.
— Надявам се да не умреш скоро. Аз също те харесвам.
На излизане от комплекса Каня мярна за миг Джайде — стоеше на брега и гледаше прибоя. Сякаш усетил погледа ѝ, той се обърна и се усмихна, преди да се стопи в нищото. Още един дух, който нямаше къде да отиде. Каня се запита дали някога Джайде ще успее да се прероди, или ще я преследва и занапред. Ако докторът беше прав, може би Джайде чакаше да се прероди в нещо, което не се бои от чумите, в някакво създание, което още не е измислено. Може би единствената му надежда за прераждане беше да намери нов живот в тяло на пружинка.
Смаза тази мисъл. Лоша мисъл, зла. Не, Каня се надяваше, че Джайде ще се прероди в някакъв незнаен рай, където няма място за пружинки и мехурчеста ръжда. Надяваше се, че дори никога да не постигне нирвана, дори никога да не завърши времето си като монах, дори никога да не открие пътя към буда-състоянието, поне ще му бъде спестена мъката да гледа как светът, който така упорито бе защитавал, прекланя глава пред олигавената тълпа на новите издънки, създанията на пружина, които природата е родила по погрешка и които пъплят като въшки, поглъщайки всичко наоколо си.
Джайде беше мъртъв. А нима смъртта не е най-добрият изход за всеки? Нима самата тя не би познала щастието, ако захапеше дулото на пружинниковия си пистолет и натиснеше спусъка? Може би ако нямаше голяма къща и карма на предател…
Тръсна глава. Едно нещо беше сигурно — че трябва да изпълни дълга си тук и сега. Душата ѝ със сигурност щеше да се върне на този свят — като човешко същество в най-добрия случай, в най-лошия като нещо друго, куче например, или хлебарка. Каквато и каша да оставеше след себе си, несъмнено пак щеше да се изправи пред нея, отново и отново. Предателствата ѝ бяха гаранция за това. Щеше да води тази битка, докато кармата ѝ се изчисти окончателно. Избягаше ли сега чрез самоубийство, в следващия си живот със сигурност щеше да се сблъска със същата битка, но в много по-грозна форма. За такива като нея бягство нямаше.
29.
Въпреки вечерния час и пощръклелите белоризци Андерсън-сама я засипваше с внимание до степен на безразсъдство. Почти сякаш се опитваше да компенсира нещо. Но всеки път, когато Емико подхванеше темата за Роли и парите, които му дължи, Андерсън-сама само се усмихваше потайно и ѝ казваше да не се тревожи. И че нещата били задвижени.
— Моите хора идват — казваше той. — Скоро всичко ще се промени. Няма да има повече белоризци.
— Звучи прекрасно.
— И ще бъде прекрасно. Ще замина за няколко дни да уредя нещата. Когато се върна, всичко ще бъде различно.
А после изчезна, като ѝ заръча да кара постарому и да не казва нищо на Роли. Даде ѝ ключ за апартамента си.
Ето как Емико се събуди привечер в легло с чисти чаршафи в прохладна стая с вентилатор на тавана, който се въртеше бавно. Вече не помнеше кога за последно е заспивала без болка или страх. Мисълта я опияни. Стаите бяха тъмни, само уличните лампи, трептящи като светулки, разпръскваха мрака.
Гладна беше. Много гладна. Отиде в кухнята и претърси шкафовете за бисквити, солети, кексчета, каквото и да е. Не намери пресни зеленчуци, но откри ориз, соя и рибен сос. Сложи вода на газовия котлон, като не спираше да се диви на факта, че Андерсън-сама държи незаключена бутилка с метан в апартамента си. Това ѝ се струваше истински лукс, невиждан лукс. Не беше за вярване, че до неотдавна самата тя беше приемала тези удобства за нещо естествено. По онова време, времето на Гендо-сама и Киото, Емико живееше в луксозна мансарда с изглед към храма Тоджи и наблюдаваше спокойните движения на старците в черни роби, които обслужваха светилището.
Това отминало време ѝ се струваше като сън. Есенното небе с чистата си безветрена синевина. Децата от тяхната ясла за Нови хора, които хранят патиците или изучават съсредоточено ритуала на чайната церемония, а тя ги гледа с тиха радост.