Тайната на Ботичели

Въпреки убийствения студ на това място по кожата ми избиха ситни капчици пот. Сърцето ми се втурна паникьосано в галоп.

— Тогава трябва да се върна! Трябва да го намеря и да му помогна! — извиках и се изправих. И златната баржа се разклати, главата ми се завъртя и аз паднах обратно върху кадифените възглавнички. Ала не и преди деликатната бяла ръка на майка ми да сграбчи моята в железен захват.

— Ако останеш тук и като покорна дъщеря постъпваш така, както искам от теб, аз ще сторя всичко по силите си да проуча как стоят нещата около него. Може би ще успея да използвам връзките си, за да смекча наказанието му. Значителното ми влияние със сигурност ще облекчи съдбата му в доста голяма степен. — Опитах се да кажа нещо, но тя вдигна ръка и отсече: — Но ако не ми се подчиниш, няма да си мръдна и пръста за него. Така че, избирай!

Затворих голямата си уста и двете отново седнахме една срещу друга. Нямах друг избор, освен да се подчиня — и тя го знаеше. Доброволно й бях поднесла оковите, с които да ме прикове към себе си и да ме държи тук.

— Точно в този момент изобщо не може да става въпрос да се връщаш във Флоренция! — продължи доста по-спокойно тя. — Защото ти също ядоса Великолепния, при това в немалка степен.

Боже, Великолепния! Почти бях забравила за него. Сега обаче си спомних съвсем ясно пръстена, който бях видяла на палеца на Лоренцо де Медичи по време на сватбата на неговия повереник. А заедно с този спомен нахлу и осъзнаването, че с помощта на своя прокажен наемник този велик човек готви нещо в съюз със Седмината. Не можех да устоя на изкушението веднъж завинаги да разбуля тази загадка — стига майка ми да можеше да ми предостави отговора.

— Синьора? — започнах тихо.

— Можеш да ме наричаш „дожареса“.

Помислих си, че ще каже „майко“, но очевидно все още не бяхме стигнали до този етап.

— За картината, за „Пролетта“… Знаеш ли какво означава? Знаеш ли нещо за крайната цел, за загадката, която е скрита в нея? Наясно ли си с намеренията на Великолепния? Знаеш ли за войната, която той смята да обяви?

Въпреки че лодката ни се огласи от звънлив смях, очите зад маската се превърнаха в две парчета нефрит. Иначе смехът бе музикален, очарователен, като златни камбанки. Но пък беше напълно фалшив.

— Какво искаш да кажеш с това? Каква загадка? Каква война? Картината не е нищо друго, освен прекрасен подарък, който младоженецът направи на булката, произведение на неговия любим художник. И тя няма никаква друга цел, освен да възвеличи големите красоти на нашата земя, поставяйки булката в центъра й като кралица. Трябва да се смяташ за щастливка, че и ти си сред тези красоти, както се смятам и аз.

— Ти ли, дожареса?

Благородната глава пак се наклони и тя поясни:

— Аз съм изобразена като нимфата Хлорида.

Ама, разбира се! Спомних си за нощта в ботаническата градина на манастира „Санта Кроче“ (която сега ми изглеждаше преди цяла вечност), когато стигнахме до заключението, че Флора и Хлорида са много близки градове. И наистина — Флора и Хлорида действително бяха свързани, само че не от разстоянието, а от кръвта. Двете споделяха едни и същи черти и един и същи произход. В крайна сметка аз наистина „държах тайната“. Оказваше се, че сме били прави и когато решихме, че тайната има нещо общо с раждането на дете — това дете всъщност съм била аз. Предната част на ръцете ми беше покрита с рибешки люспи, за да покаже връзката ми с морето. Да покаже, че аз съм дете на морето, на най-великата морска република, съществувала някога на света — Венеция.