Истината за случая Хари Куебърт

- Чие е кучето? - попитах.

- На Хари.

- Не знаех, че е имал куче.

- Казваше се Сторм. Живя дванайсет или тринайсет години.

Сторм. Името ми беше познато, но не си спомнях откъде.

- Маркъс - подзе Пинкас, - не исках да бъда зъл онзи ден. Съжалявам, ако съм те обидил.

- Няма значение.

- Напротив, има. Не знаех, че са те заплашвали. Заради книгата ти ли?

- Вероятно.

- Но кой е направил това? - възмути се той, посочвайки изгорялата къща.

- Нямаме представа. Полицията казва, че е използван продукт, който ускорява горенето, като бензина. На плажа откриха празен бидон, но пръстовите отпечатъци са непознати.

- Значи, са те заплашвали и въпреки това си останал?

- Да.

- Защо?

- А защо да си тръгвам? От страх? Страхът трябва да се преодолява.

Пинкас ми каза, че не съм бил кой да е и че той също би искал да не бъде кой да е в живота. Жена му винаги била вярвала в него. Починала от тумор преди няколко години. На смъртното си легло му казала, все едно бил обещаващ млад човек: „Ърни, ти ще направиш нещо голямо в живота си. Вярвам в теб“. „Много съм стар. Животът ми е зад мен.“ „Никога не е прекалено късно, Ърни. Докато не си мъртъв, животът е пред теб.“ Само че това, което Ърни бе успял да направи след смъртта на жена си, бе да работи в супера в Монтбъри, за да върне парите за химиотерапията и да поддържа мрамора на гроба й.

- Прибирам количките, Маркъс. Обикалям паркинга, търся изоставени колички, вземам ги със себе си, успокоявам ги и ги подреждам при другарките им на определеното място, за да ги използват следващите клиенти. Количките никога не са сами. Или никога задълго. Защото във всички супермаркети в света има по един Ърни, който ги прибира при семейството им. Но кой след това идва при Ърни, за да го прибере при семейството му, а? Защо правят за количките в супера това, което не правят за хората?

- Прав си. Какво мога да направя за теб?

- Бих искал да ме споменеш в благодарностите в края на книгата си. Бих искал името ми да фигурира сред хората, на които ще благодариш на последната страница. Писателите често правят това. Бих искал моето име да е първо. Да е написано с големи букви. Защото все пак ти помогнах малко в събирането на информация. Мислиш ли, че ще е възможно? Жена ми щеше да се гордее с мен. Мъжлето й е допринесло за огромния успех на Маркъс Голдман, новата ярка звезда на литературата.

- Разчитай на мен - казах.

- Ще ида да й прочета книгата ти, Марк. Всеки ден ще сядам до нея и ще й чета книгата ти.

- Книгата ни, Ърни, нашата книга.

Внезапно чухме стъпки зад себе си. Беше Джени.

- Видях колата ти на пътя, Маркъс - рече тя.

При тези думи с Ърни се усмихнахме. Изправих се и Джени ме прегърна майчински. После погледна къщата и се разплака.

На тръгване към Конкорд през този ден минах да видя Хари в Сий Сайд Мотел. Заварих го пред вратата на стаята му гол до кръста. Упражняваше боксови движения. Беше много променен. Като ме видя, каза:

- Да вървим да се боксираме, Маркъс.

- Дошъл съм да поговорим.

- Ще говорим, докато се боксираме.