Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
Дженаро стегна колана около кръста си и Мълдун му подаде ръчните гранати.
— Можем да се надяваме само да ги уцелим с тях и да ги направим на парчета. За жалост разполагам само с шест гранати. В оградения сектор има осем раптора. Да вървим. Не се отдалечавайте. Гранатите ще бъдат у вас.
Мълдун излезе от кабинета и хукна по коридора, като поглеждаше през балкона към пътеката, която водеше към бункера с генераторите. Дженаро го настигна, запъхтян. Стигнаха до приземния етаж, излязоха през стъклените врати и Мълдун спря.
Арнолд беше застанал с гръб към бункера, към него се бяха упътили три раптора. Той размахваше към тях някаква пръчка и крещеше. Рапторите бавно се приближаваха към него и го обграждаха, единият бе в средата, а другите два настъпваха от двете му страни. Движенията им бяха плавни и съгласувани. Дженаро потрепери.
„Така се движат хайка ловци.“
Мълдун вече беше коленичил и нагласяше пушката на рамото си.
— Зареждайте — каза той и Дженаро пъхна гранатата в задната част на пушката.
Чу се някакво пращене, но не и изстрел.
— Боже мой, сложили сте я наопаки — рече Мълдун, като наклони барабана така, че гранатата падна в ръцете на Дженаро.
Той отново я зареди. Рапторите продължаваха злобно да ръмжат, обърнати към Арнолд, когато животното отляво просто се пръсна като зрял домат. Горната част на тялото му хвръкна във въздуха и опръска с кръв стените на бункера, а долната рухна на земята. Краката продължаваха да ритат във въздуха, а опашката пляскаше по земята.
— Това ще ги стресне — каза Мълдун.
Арнолд хукна към вратата на бункера. Велоцирапторите се обърнаха и тръгнаха към Мълдун и Дженаро. Идваха все по-близо и започнаха да ги обграждат. В далечината, някъде откъм хижата, се чуха писъци.
— Това се превръща в катастрофа — каза Дженаро.
— Зареждайте — нареди Мълдун.
Хенри Ву чу взривовете и хвърли поглед към вратата на контролната зала. Обикаляше пултовете за управление, после спря. Искаше да излезе навън, но знаеше, че трябва да остане в залата. Ако Арнолд успееше да включи захранването… макар и само за една минута… тогава Ву щеше да задейства главния генератор. Длъжен беше да остане в залата.
След малко чу писък. Приличаше на гласа на Мълдун.
Мълдун усети остра болка в глезена, препъна се в някакъв насип и побягна с всички сили. Хвърли поглед назад и видя, че Дженаро тича в другата посока, към гората. Рапторите не му обръщаха внимание, преследваха Мълдун. Вече бяха на двайсетина метра зад него. Мълдун продължи да бяга и изкрещя с цяло гърло, чудеше се къде ли да се скрие. Знаеше, че ще го настигнат след десет секунди.
Десет секунди.
А може би и по-малко.
Наложи се Ели да помогне на Малкълм да се обърне, а Хардинг му инжектира морфин. Малкълм въздъхна и се отпусна назад. С всяка изминала минута се чувстваше все по-слаб. По радиостанцията писъците на хората звучаха металически, а експлозиите откъм сградата за посетители се чуваха някак приглушено. В стаята влезе Хамънд.
— Как е?
— Държи се — отвърна Хардинг. — Само от време на време бълнува.
— Няма такова нещо — възрази Малкълм. — Мисълта ми е съвсем ясна. — Всички се заслушаха в звуците по радиостанцията. — Това навън ми прилича на война.
— Избягаха рапторите — обясни Хамънд.
— Ами? — възкликна Малкълм, като дишаше с усилие. — И как така го допуснахте?
— Грешка на системата. Арнолд не е разбрал, че паркът работи на спомагателно захранване и оградите са били изключени.
— Нима?
— Върви по дяволите, надменно копеле — избухна Хамънд.
— Доколкото си спомням — каза Малкълм, — май ви предупредих, че не може да се разчита на оградите.
Хамънд въздъхна и тежко се отпусна на един стол.
— По дяволите — повтори той и поклати глава. — Сто на сто си забелязал, че тук се опитваме да осъществим една изключително проста идея. Преди няколко години ние с колегите решихме, че е възможно да се клонира ДНК на изчезнало животно и това животно да се отгледа. Струваше ни се, че хрумването е чудесно. Всъщност това е един вид пътуване във времето… единственото пътешествие във времето, осъществено досега. Ние, така да се каже, възкресихме тези животни. И тъй като идеята беше толкова вълнуваща и осъществима, решихме да опитаме. Купихме острова и започнахме. Всичко беше толкова просто.