Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
— Но имам обещанието ти да не навреждаш на хората ми, докато не се върнеш при своите.
— Съгласен съм — каза Варг. — Ще спазвам думата си, докато ти спазваш твоята.
— Да вървим — каза Тави.
Това беше най-трудната част. Варг никога не беше лъгал Тави, поне доколкото той знаеше — но Тави си помисли, че е повече от леко вероятно Варг да пожертва личната си чест, ако сметне, че е необходимо за благото на неговия народ.
Варг никога нямаше да успее да избяга от Алера без помощ и Тави смяташе, че е достатъчно умен, за да го осъзнава — но Варг вече няколко пъти му показа, че канимите не мислят по същия начин като алеранците. Варг можеше да има съвсем различни мисли от Тави по повод бягството си.
Но сега нямаше смисъл да дава назад.
Тави пъхна ключа в ключалката, отключи вратата на килията и я отвори пред Варг. Отстъпи назад, когато седемстотин фунта зъби, козина и мускули се плъзнаха странично през нея.
След като излезе от килията, Варг се наведе, така че очите му се оказаха на едно равнище с тези на Тави. После бавно наклони глава на една страна, по-ниско от преди. Тави повтори жеста му, инстинктивно правейки собственото си движение по-малко дълбоко, и Варг удовлетворено потрепна с уши.
— Следвам те, гадара.
Тави кимна.
— Насам — каза той и тръгна назад по коридора. Косата на врата му се изправи, когато обърна гръб на канима. Ако Варг смяташе да го предаде, щеше да го направи сега.
Зад Тави се раздаде нисък лаещ звук, еквивалентът на смях при канимите.
— Не, гадара — изръмжа Варг, — времето да те убия още не е дошло.
Тави погледна през рамо и хвърли гневен поглед на Варг.
— Много обнадеждаващо.
Тави извади меча си, когато стигнаха до стълбите, където Арарис се сражаваше, задържайки нападателите. Двама мъже в брони на Сивата гвардия стояха малко по-ниско от него, другарите им стояха зад тях, но повечето бяха облечени само с бричове, а косите им бяха разрошени. Повечето гвардейци спяха дълбоко, когато прозвуча сигналът за тревога, и те просто бяха грабнали мечовете си и бяха хукнали.
Вече трима мъже стояха лице в лице с Арарис, въпреки че трябваше да застанат странично на стълбите и бяха прилепнали плътно един към друг. Те се сражаваха предпазливо и въпреки че не успяваха да пробият отбраната на Арарис, без да рискуват да изложат незащитените си тела под ударите му, и Арарис не можеше да се приближи достатъчно, за да удари някой от тях, без същевременно да се окаже под ударите на другите два меча.
— Готови сме — извика Тави.
— Вървете, вървете — каза Арарис. — По-бързо, аз ще прикривам!
Тави се обърна с лице към стоманената решетка и затвори очи за секунда или две, за да се концентрира. Почувства съзнанието му да се разпростира върху меча в ръката му и усети как въздухът се движи около меча, сякаш той е продължение на ръката му. Той се фокусира върху това съзнание, надарявайки меча с дух и изпълвайки го със собствено си напрежение и воля, укрепвайки и заточвайки стоманата. После изкрещя и удари решетката, убеден, че мечът, подсилен от фурията, трябва да я разреже с няколко удара.
Ураган от разноцветни искри — алени, сини и виолетови, излетя в точката на допир на меча с решетката, и Тави изпита шок, пронизал като копие ръката с меча. Болката беше такава, сякаш е ударил с незащитен юмрук по тухлена стена, и той изръмжа.
Пръчките на решетката не поддадоха. На едната се появи малка резка, но във всичко останало Тави можеше със същия успех да удря с върбова пръчка по заякчената с фурии стомана.
— Те са я усъвършенствали — изсъска Тави, стиснал дясната китка с лявата си ръка. — Подсилили са решетката! Не мога да я срежа!
— Аз тук съм малко зает — отсече Арарис. — Направи нещо!
Тави кимна и върна меча в ножницата. Новите порти, веднага щом се спуснаха, бяха зазидани в камъка с помощта на фурии, така че нямаше как да се вдигнат отново. Те просто бяха запечатани в камъка около тях и не можеха да се отворят, докато фуриите на камъка не получат заповед да ги освободят.
Не можеха да бъдат вдигнати — но това не означаваше непременно, че не могат да бъдат мръднати. Тави стъпи здраво на камъка под тях и хвана решетката с две ръце. Той я задърпа нагоре с равномерна и постоянна сила и усети как тази сила изпълва краката, бедрата и се разпространява към гърдите, раменете и ръцете му. Той натрупа тази сила колкото може повече, след това стисна зъби и я хвърли срещу стоманената решетка, опитвайки се да я изтръгне от камъка с помощта на чиста, груба сила.