Отдел Убийства: Главният заподозрян
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #13
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: АТИКА
- ISBN: 954-729-031-2
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Главният заподозрян». Краткое содержание книги:
— Глупост е — съгласи се Доценко. — Но пак нямаме избор. Ако е случаен крадец, никога няма да го намерим, няма защо да си губим времето. Остава да търсим само около издателството. Ако и там не открием нищо, ще се наложи да си признаем, че сме загубили.
— Добре — въздъхна Настя. — Ще започнем от две страни. Вие търсете около издателството, а аз ще се опитам да се заема със Соловьов. Все едно, имаме нужда от „Мечта“, прекалено тясно е свързана с делото на Черкасов.
През нощта заваля силен дъжд и след изнурителния пек човек най-после можеше да си отдъхне свободно. Настя се събуди от шума на дъжда и неочаквано за себе си откри, че се усмихва. Нощният дъжд винаги я довеждаше до тихо умиротворение и покой. Такова чувство изпитваше само при общуването с Даша, съпругата на брат й, който я наричаше подвижен транквилизатор.
Тя лежеше изпъната под одеялото и слушаше дъжда с отворени очи. Някъде от гънките на паметта й изплуваха стихове:
Настя предпазливо се измъкна от одеялото, като се стараеше да не тревожи сладко похъркващия си съпруг, намери с крака пантофите, наметна халата и отиде в кухнята. Сърцето й биеше лудо, сякаш току-що е бягала на сто метра. По лицето й блуждаеше усмивка, очите й сияеха. Ако в този момент Алексей се бе събудил и видял жена си, щеше много да се изненада, че за миг се е превърнала почти в красавица, при това без никакви хитрини и козметика. Но той спеше дълбоко.
Тя дори не предупреди Соловьов, че ще отиде. След разговора със Селуянов изобщо не беше му се обаждала. Просто изпи сутринта двете си традиционни чашки кафе, чашата с портокалов сок, изяде хлебните кубчета с извара, взе колата от Алексей и пое към „Мечта“.
Вилното градче, окъпано от нощния дъжд и осветено от яркото слънце, блестеше като играчка. Калните реки, останали от стопения сняг след зимата, бяха изчезнали, дърветата в гората се бяха покрили с гъста сочна зеленина и всичко наоколо изглеждаше ярко и радостно. Вратата на къщата беше отворена, в хола седеше вече познатия на Настя милиционер, държеше в едната ръка цигара, а в другата — книга.
— Здравейте — зарадва се той. — Отдавна не сте идвали. На гости ли?
— По-скоро по работа — отвърна тя. — Как е при вас, спокойно ли е?
— Спокойно. Не са идвали външни хора. Извинете, а домакинът знае ли, че работите в милицията?
— Не, и не бива да научава. А защо попитахте?
— Интересуваше се от вас. Помоли ме да ви открия, ако мога. А пък аз, както наредихте, се направих на учуден, уж нищо не разбирам и нищо не знам. И колегата е карал. Но майор Селуянов ни инструктира, така че не се вълнувайте. Ще се бавите ли?
— Както се получи. Ако не се скараме първите минути, може да отидат и два, и повече часа. Искате да отидете някъде, така ли?
— Точно така. Нямам сили да стоя тук. Владимир Александрович, разбира се, е вежлив човек, всеки път ме кани на масата, но ми е неудобно. Пък и не е редно. Ще изчезна да хапна някъде нещо топло, да си купя цигари, вестници. Може ли?
— Добре. Само не повече от два часа, става ли? И за всеки случай почакайте петнадесетина минути. Ако не си тръгна през това време — значи сте свободен.
Тя намери Соловьов в кабинета. Владимир седеше на компютъра и както изглежда, редактираше собствения си текст, понеже Настя не видя на писалището никакъв оригинал на чужд език. Той изобщо не очакваше да я види и в първия миг дори не можа да се овладее, трепна и неловко махна с ръка, като събори няколко листа от писалището.
Настя се наведе, вдигна ги, внимателно ги сложи на бюрото, мълчаливо прегърна Соловьов и го целуна по устните.
— Е, Соловьов, да поговорим ли за пожара? — попита тя, като се отмести от него и седна на малкото кабинетно диванче.
— За пожара ли? — повтори изумено той. — За какъв пожар?