![Гаснещ зрак [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/7/gasneshch-zrak-bg-download.jpg)
Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
Близо до новия архивар седеше жената, която бе заместила Хилит като старша на домашните слуги — Бидишан. Беше жилава, нервна, излъчваше нетърпение, сякаш я очакваше някаква жизненоважна задача, за която ѝ е нужна цялата ѝ енергия, но, както беше разбрала Сандалат, такава задача не съществуваше, макар всеки ден и вечер да биваха запълвани от същата неудържима припряност. Може би сънят бе това, към което бързаше Бидишан, все едно забвението бе единственият остров, който да поеме изтощената ѝ същност, изхвърлена безчувствена на брега в края на деня, и в света на сънищата жената развихряше всичко, което бе в душата ѝ.
Сандалат се замисли над това и я жегна съчувствие към Бидишан. В ума, в края на краищата, съществува свят на необуздани драми, където любови се разбулват и стават толкова ярки, толкова пламенни, че парят очите и всеки жест може да накара земята да стене, и всеки поглед може да пробуди неугасими пламъци на страст.
В онзи свят Бидишан беше красива, млада, изпълнена с живот. А другите, които се натъкваха на нея, ами че те я виждаха истински и при такива срещи ѝ вричаха сърцата си, прекланяха се пред нея и я обожаваха.
Сандалат познаваше собствения си такъв свят, също загърнат в сън. И често се оказваше, че копнее за прегръдката му, защото в това студено зимно място с неговите каменни стени и тайни проходи за криене миговете ѝ на будност бяха изпълнени с тревога, страх и копнеж. В мислите си и в тялото си живееше с неспокойни огньове, които мъждукаха неспирно. Когато можеше, избягваше от всички тях, свита под кожите в леглото си, и щом я обземеше сънят, се шмугваше отново в живота, който бе съществувал преди дома Дракони, преди убийствените изчадия на Драконъс и кръвта, оплискала под и стени, преди телата, изнасяни в унилата светлина на двора, и малките бели кости в пещта за хляб. Преди ужасната битка, водена извън стените на цитаделата.
Таен любовник, удоволствието от допира му, тежестта му върху нея във високите треви далече извън погледа на майка ѝ. Син, свободен да изиграе игрите си на война сред догорелите въглени на старите конюшни. Децата бяха видимите викове на живота, гукане на радостно къпане във възможност и обещание.
„Отнеха ми го, взеха го от очите ми. Там, където той живееше някога, в моя живот, няма нищо. Празнота, празно от живот и любов. Празно, боя се, от надежда.“
Не е ли детето дар за майката? Децата са там, където нещата могат да започнат отново, да бъдат направени различно, където раните могат да се избегнат, заобиколят. Където мечти могат да заживеят отново, предадени в стискането на ръката ѝ на неговата. Младостта отпраща ехо към света, ехо, което може да връхлети една майка и да я отнесе назад в собственото ѝ минало, и вихрещата се тъга на такива моменти, толкова горчиво-сладка, може да се превърне в някакъв вид сила, покровителственост, яростна и неумираща. Все едно че като защитава детето, майката също така защитава онова, което е останало от някогашното дете в нея.
Мостове като тези не трябва никога да се разрушават.
И все пак, когато Сандалат помислеше за своята майка, не чувстваше нищо. „Никакъв мост там. Тя разпродаде камъните, един по един, докато всички накацахме на един-единствен блок, разклатен основен камък, чиято височина според нея беше по-жизненоважна от всичко друго, дори от обичта.
Нерис Друкорлат, татко ли беше този, който ти открадна всичко? Неговата война? Неговото нараняване? Неговата смърт? Но Орфантал не беше твоето дете, с което да започнеш отново, да поправиш всичко.
Беше мой.“
Песента на Прок се запъна и после спря, щом хирургът забрави думите. Откъм кухненската врата Ялад — сега сержантът на портата — стана да донесе дърва за огъня. Приближи се и тя отвърна на уморената му усмивка.
Сега във всяко общо помещение имаше Домашни мечове, както и на вратите на личните. Беше нелепо в някои отношения. Момичетата се криеха в скривалищата си. Самият Айвис беше казал, че могат да ги измъкнат по всяко време. Но този момент трябваше да изчака до връщането на лорд Драконъс. „А междувременно живеем в ужас от две окаяни деца.“