Гаснещ зрак [bg]

— Освен това — промърмори непознатият до него с мъжки глас — самата страст е жесток родител, когато детето не познава никаква сила.

Имаше някаква утеха тук, все едно, във възрастните думи на непознатия, дори и да не бяха предназначени за него.

— Мъжете — каза непознатият — страдат от много неща. Някои огласяват, твърде често, и правят от тях погребална песен, която изцежда интереса от всеки, който би могъл да чуе. Но други страдания са кротки, сдържани здраво с ръка, лепната на устата. Тази ръка може да усмири или задуши, или и двете; и няма никакво доказателство, че мъжът е търсил едното или другото. Но идеята за избор не е важна. Тези видове страдания умират с неохота и ако желанието е убиец, силата е издайникът.

Вренек кимна, помислил, че разбира. Да направиш тайното страдание толкова силно беше част от това да си мъж, каза си.

Сякаш чул мислите му, непознатият каза:

— Скрито дълбоко вътре, то дебелее от залъците сладко, убийствено въображение, които мъжът му предлага, и това е рабошът на касапина, рабош, изпъстрен със страхове и ужаси.

Вренек усещаше ръката на челото си суха, не лепкава от кръв. Въпреки утехата на този непознат спътник може би си струваше пътуването назад, до там, където живееше бледата светлина на зимата. Беше толкова премръзнал в онези нощи в леса, който отдаваше толкова малко. Светът, вече знаеше той, не обещаваше нищо.

Приятелят му заговори отново, този път с женски глас.

— И да беше светът родител — на всички, които живеят в него, — любовта умря много отдавна, след толкова много векове на взаимна жестокост. Горящи лесове. Умиращи дървета. Дете, заклещено в пламъците. Разтърсването на земя и падането на скали, или срутващи се къщи, убиващи всички вътре. Красиво бебе, умиращо без никаква причина. Не, ние имаме много причини да мразим света и светът има много причини да мрази нас. И ето, това продължава и продължава, а ние продължаваме да сме жестоки едни към други… И се преструваме, че печелим. Докато отново загубим. Точно така нещата се въздигат и пропадат и така неща, някога силни, може да свършат изгорели или в руини, с плевели, израснали от напукания плочник. Точно така горди стари жени свършват издъхвайки в пръстта или просто пламнали като сламени кукли. Неща се въздигат и падат както правят гърдите, когато дишаш. И, скъпо дете, ти все още дишаш. Да смятаме ли това за победа?

„Имаше надгробни камъни и крипти. Вървях над могили. Беше студено, всичко беше студено. Камъните, небето. Намерих яма и потънах в нея. Като мъртъв. Докато студът си отиде.

Точно така е, както казва приятелят ми. Мъжете се гърчат от онова, от което страдат вътре. Джиния, ще ги намеря и ще ги убия. Няма да могат да се скрият, защото онова, което сториха, ще е точно там, на лицата им.“