Кралица на въздух и мрак [bg]

Дали Клеъри си мислеше за Себастиан? Неспособна да се спре, Ема прошепна:

— Не мисля, че Аш задължително трябва да бъде като баща си. Все още е малко дете. Може да порасне по-добър… по-мил.

Клеъри се усмихна тъжно.

— Докоснал се е и до теб.

— Какво?

— „Съвършен лидер, вдъхващ абсолютна лоялност.“ Кралят вече е направил някои неща с Аш, използвайки кръвта му, за да бъде като Първия наследник. Когато говореше с него, ти се искаше да го следваш и защитаваш, нали?

Ема пребледня.

— Да, но…

— Принц Адаон! — извика груб глас и когато вдигна глава, Ема видя, че стояха пред редиците алени стражи, охраняващи тронната зала. Водачът им, онзи с най-кървавите, най-червените кепе и униформа, гледаше Адаон с известна изненада. — Какво е това?

— Пленници за краля — излая Адаон.

— Тези бяха заловени преди седмица — посочи аленият страж Джейс и Клеъри.

— Да, но заварих тези другите да се опитват да ги освободят. — Адаон махна към Кристина, Джулиън и Ема. — Нефилимски шпиони. Твърдят, че имат информация за краля, която са готови да заменят за жалките си червиви животи.

— Червиви? — измърмори Джулиън. — Сериозно ли?

— Изчакай тук за момент — каза лидерът на алената стража и се мушна под свода. Когато се върна миг по-късно, върху устните му играеше бегла усмивка. — Принц Адаон, влез. Баща ти ще те приеме и поиска да ти предам да се подготвиш за семейно събиране.

Семейно събиране. Кралят може би имаше предвид само себе си, разбира се. Ала може би имаше предвид Кийрън… и Марк.

Джулиън също беше реагирал, макар и безмълвно. Пръстите му се бяха свили, сякаш около дръжката на въображаем меч, очите му бяха впити в тъмния свод.

— Благодаря ти, генерал Уинтър — рече Адаон и ги поведе напред.

Този път Ема и Джулиън не влизаха в тронната зала невидими за всички очи. Този път щяха да ги видят. Гърлото на Ема беше пресъхнало, сърцето й думкаше.

За разлика от непрестанно променящата се тронна зала на кралицата, тази на краля си беше съвсем същата. Едната стена все така беше покрита от масивния Портал, през който се откриваше гледка към брулен от вятъра пустинен пейзаж, където дървета стърчаха от земята като ръце на скелет, драпащи за въздух. Яркожълтата пустинна светлина придаваше неестествен оттенък на стаята, сякаш стояха в светлината на невидими пламъци.

Кралят беше на трона си, едното му око грееше в червено. Пред него, обградени от алени стражи, стояха Марк и Кийрън. Ръцете на Марк бяха оковани заедно, Кийрън беше коленичил, а от завързаните му китки тръгваше метална верига и потъваше в каменния под. Когато се обърнаха, за да видят кой влиза, шок и облекчение се разляха по лицето на Марк, последвани от ужас. Върху челото на Кийрън минаваше кървава резка.

Устните му оформиха една дума. Кристина.

Кристина ахна дрезгаво. Ема посегна, за да улови китката на приятелката си, ала тя бе замръзнала на мястото си.