Прокобата на Господаря Гад [bg]

Великанът седеше, опрял гръб на последното стърчащо, угаснало парче от поселището. Зацапаното му лице имаше цвета на чвор в сърцевината на дърво. Раната на челото се набиваше на очи веднага. Дясната му ръка беше обвила огромния мях с диамантено питие, а очите му не се откъсваха от Лора, която се грижеше за малкия Питен.

Томас го доближи, но преди да е отворил уста, Сол по сърцето каза:

— Мислил ли си за тях? Знаеш ли какво им е било сторено?

Въпросът отекна с черно ехо в мозъка на Томас.

— Знам за нея.

— А Питен? Толкова малко дете?

Томас сви рамене неловко.

— Мисли, Невернико! — Гласът на Великана сякаш беше затлачен от мъгла. — Аз се изгубих. Ти можеш да разбереш.

Томас се насили да отговори:

— Същото. Точно каквото беше сторено и на нас, такова е било сторено и на Лора. — Запъна се и добави язвително: — И на пещерните твари. — Великанът се извърна и Томас продължи: — Всички ще унищожим… онова, което искаме да опазим. Всъщност това е, което прави Гад. Питен е подарък за нас — пример какво ще причиним на Земята, когато се опитаме да я спасим. Ето колко е самоуверен Гад. А подобни пророчества сами налагат сбъдването си.

Сол по сърцето се вторачи в него, все едно Томас току-що беше отправил проклятие. Той се помъчи да издържи погледа му, но неочакван срам го накара да наведе глава. Зазяпа се в обгорената от отприщената стихия трева. Имаше нещо чудновато — някои места не му се струваха толкова неестествени като други. Явно огънят на Владетелите не увреждаше чак толкова в сравнение със силата на Злотворните.

След малко Сол по сърцето промълви:

— Забравяш, че има разлика между пророк и ясновидец. Да виждаш бъдещето не е пророчество.

Томас не искаше да мисли за това и за да отклони разговора, попита недоволно:

— Защо не вземеш малко целебна глина за челото си?

Този път Великанът наведе глава и каза смутено:

— Не остана — разпери ръце безпомощно той. — Някои умираха. Други се нуждаеха от целебната глина, за да запазят ръцете и краката си. И… — Помълча задавено. — И си помислих, че може да помогне и на малкия Питен. Та той е още дете! — Внезапно погледна с молба, която Томас не разбра. — Но една от пещерните твари умираше бавно… в страшни мъки. — Нова струйка кръв се стече по челото му и закапа. — Камък и море! — изпъшка Сол по сърцето. — Не можех да го понеса. Грижовникът Биринер бе запазил мъничко целебна глина за мен, макар че трябваше да лекува толкова рани. Аз я използвах за пещерната твар. Не за Питен… Заради болката.

Отметна глава назад и отпи голяма глътка. С опакото на дланта избърса грубо кръвта по веждите си.