Колелото на Осхайм [bg]

— Джал! — Гласът на Снори ме сепна и ме изтръгна от фантазиите ми. Подскочих и се завъртях, полуизвадил меча си.

— Какво? — В гласа ми се смесваха гняв и страх. Сенки изпълваха двора на крепостта от стена до стена. Можех да различа северняците, но всичко останало се простираше в хаос от неясни сиви форми.

— Пиукането. Забавя се. Там отзад беше по-бързо. — Той посочи с дебелия си пръст няколко пристройки.

Кимнах и поех назад. Честно казано, вече бях изключил от съзнанието си звуците на кутията, тъй като бях прекалено съсредоточен върху страховете си, за да ги слушам. Забелязах ги едва сега, когато Снори привлече вниманието ми върху тях. Един мъдрец вероятно би открил в това поне половин дузина поуки.

Когато се приближих до първата пристройка, пиукането на кутията се учести дотолкова, че се сля в един-единствен тон, който после за щастие секна.

— Може да е умрял — казах. — Хайде обратно към конете.

— Нямаме нужда от фенер, Джал.

Идеята ми не беше да отида за фенер — изобщо не мислех да се връщам. Но наистина имахме нужда от светлина, ако смятахме да влезем в сградата пред нас, и Снори беше прав — за това не ни трябваше фенер.

— Чудесно. — Извадих орикалкумния конус от джоба си и го изсипах от кожената му торбичка в протегнатата ръка на Снори. Студената светлина, която пламна, щом орикалкумът докосна кожата му, разкри, че мъглата отново ни е настигнала. Тънки пипалца от нея се виеха около глезените ни. Това под краката ни, което бях взел за чакъл, се оказа жито, сградата пред нас беше хамбар. Снори пристъпи към разбитата врата и вдигна ръка. Светлината разкри множество чували, разрушения и че който е събрал труповете — войниците на баба или Мъртвия крал, — не е бил особено щателен. Тялото на яка жена на средна възраст лежеше затиснато под една от падналите покривни греди. Гадната сладникава миризма, идеща от стаята, подсказваше, че тя лежи тук достатъчно отдавна, за да е послужила за раждането на няколко поколения мухи. Опитах се да не гледам много-много към местата, където плътта ѝ беше проядена, не исках да я видя как шава.

— Значи влизаме, а? — попитах, докато Снори пристъпваше навътре, следван плътно от Хенан и Кара.

— Този под е от Строителски камък. — Кара клекна и сложи ръка върху него, след като забърса разпиляното от сцепените чували зърно.

— Трябва да е някъде долу — каза Снори. — Времето заравя нещата, които иска да опази.

— Тъдява времето може да си играе различни игрички — отбелязах. За по-малко от две седмици огнивчето беше порасло колкото за месец, а после бе застинало в един-единствен миг. Каквото и да се беше случило тук, то бе повредило нещо важно и самото време — онзи невидим огън, в който горим всички ние, — се беше напукало.