Колелото на Осхайм [bg]

Опитах се да запазя логистичната си роля, обяснявайки, че такава опасна задача изисква координация и надзор, но накрая невежите диваци ме накараха да се включа в работата. Оставих кутията с призраците в един ъгъл и запретнах ръкави. Отне ни цяла вечност, може би час, но накрая стоях там потен, мръсен, с раздрани и болящи ме ръце, и се взирах в шест квадратни стъпки гол под.

— Няма никакъв капак. — Някой трябваше да го каже. Не е моя вината, че това ми достави определено удоволствие.

Кара коленичи на разчистеното място и започна да почуква по пода с парче счупена керемида. Движеше се методично, проверявайки цялата площ, после се върна до едно място вляво.

— Ето, чувате ли?

— Чувам, че вдигаш шум — казах.

— Кънти на кухо.

— Кънти по същия начин като на другите двеста места, където удари.

Тя поклати глава.

— Тук е… но не мога да видя капака.

— Там ли? — попита Снори.

Кара кимна. Викингът ѝ подаде орикалкума и излезе през разбитата врата в нощта.

Хенан го изпрати с поглед.

— Къде оти…

Снори се върна почти веднага, понесъл камък, който сигурно тежеше значително повече от мен. Изглеждаше като да е бил откъртен при взрива от главната стена. Спомних си, че до стената на хамбара лежаха някакви отломки.

Кара нямаше нужда от предупреждение, за да се махне от пътя му. Снори се приближи до мястото с бавните и съсредоточени крачки на човек на границата на силите си. С пъшкане вдигна камъка почти до нивото на гърдите си и го пусна. Той се удари в пода и продължи надолу. Когато прахът се разнесе, видях тъмна и идеално кръгла дупка на мястото, където Кара бе почуквала с керемидата.

— Надявам се, че доктор Тапрут не е стоял под този капак в очакване да бъде спасен. — Дадох знак на Кара да погледне.

— Продължава надълбоко. — Вьолвата коленичи, за да огледа по-добре. — Има стъпенки и дръжки. — И без повече приказки пъхна крака в дупката и започна да слиза.

Снори я последва, а след него и Хенан, който ми хвърли един поглед през рамо. Сигурно не виждаше много, тъй като единствената ни светлина вече изчезваше надолу по шахтата.

— Давай. — Махнах му да продължава. — Аз ще съм най-отзад. Не искам някой от вас да ми се изтърси на главата.

Планът ми беше да намеря някой удобен чувал с жито, където да седна и да ги изчакам. Работата обаче е там, че човек никога не може да свикне напълно с вонята на гниещ труп. Бях изхвърлил пиукането на кутията от съзнанието си почти моментално, но когато Хенан изчезна в дупката, си поех дълбоко дъх и това бе достатъчно да ми напомни, че не съм толкова сам, колкото се надявах. Дращенето сигурно идваше от някакъв плъх: тук без съмнение беше пълно с плъхове. Трупове и жито — истинско пиршество за гадинките! И все пак възможността това да е мъртва ръка, внезапно раздвижила се с потръпване, се оказа достатъчна да ме направи човек на думата ми и шест секунди по-късно вече се спусках надолу след момчето.