Колелото на Осхайм [bg]

— Обоженаистинащеумремтукдолу! — Думите излетяха от мен на един дъх.

— Джал! — прозвуча острият укор на Кара, защитаваща младото си протеже.

— Ключът не е ли у теб? — попита спокойно Снори. — Без ключа бих се съгласил, че е напълно възможно всички да умрем тук долу.

— Ключът! — Посегнах за благословеното малко черно творение на Локи и заопипвах гърдите си, търсейки издутината му под жакета. Мигът ми на облекчение се оказа кратък. Нищо!

— Тук някъде е! Сложил съм го някъде! — Вцепенените ми от страх пръсти шареха трескаво.

— Почакай! — сопна се Кара. — Орикалкумът е у мен. Нека го извадя и ще можем да виждаме…

— Намерих го! — Бях напипал ключа. Беше се извъртял на връвта си и висеше почти под мишницата ми. Извадих го, откачих връвта от шията си и стиснах здраво гладката му повърхност. В този момент ми се стори, че чувам далечен подигравателен смях от тъмното. — Побързай с тази светлина!

— Вдигнах ключа пред себе си като оръжие, готов да отблъсна всякакви невидими ужаси, и пристъпих напред, като го размахвах. Някак си бях успял да загубя ориентир и двайсеттонната врата ми убягваше.

Пред мен нещо тупна меко на пода. Замръзнах. Цареше тишина, с изключение на мърморенето на Кара, която пак беше почнала да ругае на старонорвежки, докато ровеше из полите си за орикалкума.

— Каква е тази смрад? — Снори подуши въздуха. — Мирише като трюм на галера в разгара на лятото.

Аз също я усещах. Трябваше да се поопипам, за да се уверя, че не е нещо, което онези моменти на сляп ужас са изцедили от мен — но тук вонеше на нещо по-неприятно от отходна яма. Напомни ми за най-задните килии в затвора за длъжници в Умбертиде. Вонята на смърт.

— Аха! — В ръката на Кара разцъфтя светлина и разкри отново стаята.

Блестящата врата се издигаше зад мен. Точно пред мен бяха останките от гниещия труп на Строителя, сега паднали на купчина на пода. Задавих се и направих рязка крачка назад.

— Как…

— Ти си го отключил! — Хенан посочи ключа в ръката ми.

— Опитай с Тапрут. — Снори кимна към доктора, все още замръзнал в своя момент.

Хвърлих поглед към вратата. Искаше ми се първо да осигуря изхода ни, но Снори ми махна да вървя. Свих рамене и се приближих до Тапрут. Кара и Хенан отстъпиха встрани да ми направят път.

— Направи същото, което и там — каза вьолвата.

Мушнах с ключа към Тапрут, като очаквах да се удари в нещо, но намерих само празен въздух.

— Ами, при мъртвия подейства…

Кара се намръщи и посегна към неподвижния човек пред нас. Веждите ѝ се повдигнаха, когато ръката ѝ не срещна никаква преграда.

— Не разбирам.

— Той мигна! — извика Хенан до мен. — Видях го.

Кара пристъпи напред, за да скъси разстоянието, и допря пръсти до ръката на Тапрут.