Лебедова песен [bg]

В другия край на стаята Арти потръпна, пое си въздух, когато се помести, и застина отново.

— Ранен е вътрешно — каза Пол. — Видях кръв в кофата му. Предполагам, че има едно-две счупени ребра, които вероятно режат нещо там вътре. — Мъжът раздвижи пръсти, които все още усещаха топлината от стъкления пръстен. — Не мисля, че е много добре.

— Знам. Страхувам се, че може да е направил инфекция.

— Възможно е. Мамка му, в тези условия на живот можеш да умреш, ако си гризеш ноктите.

— Нямаш ли никакви лекарства?

— Съжалявам. Изпих последния тиленол три дни преди бомбите. Една поема, върху която работих, не се получи.

— Какво ще правим, когато свърши газта?

Пол изсумтя. Очакваше този въпрос и знаеше, че никой друг няма да му го зададе освен нея.

— Разполагаме с количество, което ще ни стигне за още една седмица. Може би. Повече се тревожа за батериите на радиото. Когато се изтощят, тези хора ще пощуреят. Предполагам, че тогава ще извадя уискито и ще си направим едно хубаво парти. — Очите му отново остаряха. — Просто ще поиграем на шише и онзи, който извади късмет, ще бъде изписан първи.

— Изписан? Какво трябва да означава това?

— Имам .357-калибров магнум в онзи сандък, госпожа — напомни ѝ Пол. — И кутия с патрони. На два пъти почти щях да го използвам върху себе си. Първият, когато втората ми съпруга ме заряза заради едно хлапе на половината на моята възраст, взе ми всичките пари и ми каза, че онази ми работа не струва и два цента по време на криза. Вторият път причината бяха изгорелите заедно с апартамента ми поеми, върху които работих цели шест години. Случи се точно след като бях изритан от Милърсвилския щатски колеж, защото спях с една студентка, която искаше шестица по английска литература. — Мъжът продължи да мачка пръстите си и да избягва погледа на Сестрата. — Едва ли мога да се нарека късметлия. В интерес на истината с каквото съм се захващал, съм го провалял. Така че онзи магнум ме очаква от доста дълго време. Малко съм позакъснял даже.

Клошарката беше шокирана от спокойния тон на Пол. Той говореше за самоубийството, сякаш беше следващата нормална стъпка в живота му.

— Приятелю — каза му тя, — ако смяташ, че съм изминала целия този път, за да си пръсна мозъка в някаква хижа, то тогава си по-луд, отколкото аз… — Прехапа си езика. Сега Пол я изгледа с нараснал интерес.

— Какво смяташ да направиш? Къде смяташ да отидеш? В супермаркета за няколко кутии цигари и стек бира? Какво ще кажеш по път да се отбиеш до болницата и да оставиш Арти, за да не умре от кръвоизлива? Ако не си забелязала, не е останало много от света навън.

— Виж, нито за миг не съм си помисляла, че си страхливец. Смятах, че имаш топки, но явно всичко е било просто плънка от стърготини.