Лебедова песен [bg]

— Това нещо… гори! — съумя да каже Пол. — Какво е?

— Не съм сигурна. Намерих го в Манхатън.

— Господи! Цветовете… — Той коленичи пред предмета, видимо смаян. Последното нещо, което очакваше да намери пред камината, където смяташе да се постопли, беше подобен пръстен от огнена светлина. — Какво го кара да пулсира така?

— Усеща ритъма на сърцето ми. Прави така, когато го държиш.

— Какво представлява? Нещо японско ли е? С батерии ли работи?

Сестрата горчиво се усмихна.

— Не мисля.

Пол се пресегна и го бутна с пръст. Примига.

— Това е стъкло!

— Точно така.

— Уха — прошепна той. — Може ли да го поддържа? Само за миг?

Клошарката тъкмо щеше да отговори с „да“, но обещанието на Дойл Халанд я спря. Онова чудовище можеше да приема всякакви лица и всеки от хората в тази стая можеше да бъде него, дори самият Пол. Но не, те оставиха чудовището зад себе си, нали? Как пътува едно такова създание? „Последвах пътя на най-малкото съпротивление“, беше ѝ казало то. Ако носеше човешка кожа, тогава пътуваше като човек. Сестрата потрепери, защото си го представи как върви след тях в образа на някой мъртвец, върви ден и нощ без почивка, докато обувките му не се разпаднат от краката му, след което спира само за да свали друг чифт от краката на някой труп, тъй като може да приеме всеки размер.

— Може ли? — настоя Пол.

Къде ли беше Дойл Халанд сега?, зачуди се Сестрата. Някъде навън в мрака, на магистрала 80? На два-три километра оттук, износващ поредния чифт обувки? Дали можеше да лети на крилете на вятъра, с черни котки на раменете си и изпълнени с пламъци очи, или беше просто дрипав турист, който се оглеждаше зя запалени огньове в нощта?

Беше по петите им. Нали?

Сестрата си пое дълбоко въздух и подаде стъкления пръстен на Пол. Той плъзна ръка по него.

Светлината не загасна. Половината, която мъжът беше хванал, запулсира с нов, учестен ритъм. Той хвана предмета с две ръце и клошарката изпусна събрания в дробовете си въздух.

— Разкажи ми за това нещо — каза Пол. — Искам да науча повече.

Сестрата видя как скъпоценните камъни се отразяваха в очите му. На лицето му беше изписано детинско удивление, сякаш годините му бързо се топяха пред очите ѝ. Само след няколко секунди ѝ се стори с десетилетие по-млад от своите четиридесет и три години. В този момент реши да му разкаже всичко зя стъкления пръстен.

Пол остана мълчалив дълго време след като клошарката приключи. Пулсирането на пръстена се усилваше и забавяше през цялото време на разказа.

— Карти „Таро“ — каза той. Нито за миг не беше спрял да се наслаждава на пръстена. — Скелетът с косата е „Смъртта“. — С голямо усилие погледна към нея. — Знаеш, че всичко това звучи безумно, нали?