Лебедова песен [bg]

— Това е аптечката ми, приятел — каза Шийла. — Ако искаш да си прекараш добре, разполагам с два пакета с кюфтета и малко пържени картофки. Няма проблем да ги изядеш, но си искам запасите обратно.

— Наркотици — осъзна Маклин. — Какво е това? Кокаин? — Полковникът хвърли торбичката, взе едно от шишенцата и след малко вдигна мръсното си и окървавено лице към нея. Войнишката му прическа беше позагубила формата си, а тъмнокестенявата му коса беше посивяла на места. Очите му приличаха на дълбоки дупки, изкопани в каменното му лице. — Имаш и хапчета? Да не си наркоманка?

— Аз съм чревоугодница — отговори спокойно Шийла. Предположи, че хлапето няма да позволи на този луд еднорък шибаняк да я нарани, но въпреки това мускулите ѝ бяха готови за борба или бягство. — Ти какъв си?

— Казва се полковник Джеймс Маклин — отвърна Роланд. — Той е герой от войната.

— На мен ми се струва, че войната свърши. И ние загубихме… герой — каза Шийла и погледна Маклин право в очите. — Вземи каквото си поискаш, но ми върни запасите.

Полковникът изгледа младата жена от глава до пети и реши, че вероятно няма да успее да я събори на земята и да я изнасили, както смяташе да направи до този момент. Може би нямаше да му е лесно да я надвие с една ръка, освен ако не я подкосеше и не опреше нож в гърлото ѝ. Не му се искаше да се проваля пред Роланд, въпреки че пенисът му беше започнал да тупти. Изсумтя и потърси кюфтетата. След като ги намери, хвърли запасите на Шийла и тя започна да събира пакетчетата с кока и шишенцата с хапчета.

Маклин пропълзя до обувките на Руди и ги свали, след което махна златния „Ролекс“ от лявата му ръка и го сложи на своята.

— Защо сте чак тук? — обърна се Шийла към Роланд, който я гледаше как прибира кокаина и хапчетата си. — Защо не сте там, по-близо до светлината?

— Не искат боклукчии — отвърна Маклин. — Така ни наричат. Боклукчии. — Кимна към правоъгълната дупка на няколко крачки от него, която беше покрита с платнище и не се забелязваше в мрака. На Шийла ѝ се стори, че е дълбока около метър и половина. Ъглите на платнището бяха закрепени с камъни. — Не миришем достатъчно добре за тях. — В ухилената физиономия на Маклин се четеше лудост. — Как мислиш, че мириша, госпожице?

Според Шийла миришеше като потна свиня, но тя само сви рамене и посочи към флакон с дезодорант „Райт Гард“, който беше изпаднал от раницата на Руди.

Маклин се засмя. Тъкмо откопчаваше колана на мъртвеца, за да му свали панталоните.

— Разбери, че преживяваме благодарение на онова, което успеем да намерим и да си вземем. Чакаме оттук да минат хора, насочили се към светлината. — Маклин кимна с глава към брега на езерото. — Онези там държат властта. Разполагат с оръжия и изобилие от консервирана храна, бутилирана вода и бензин за факлите си. Някои от тях дори имат тенти. Търкалят се в оная ми ти солена вода, а ние тук ги слушаме как пищят. Не ни пускат да припарим до нея. О, не! Смятат, че ще я замърсим или нещо подобно. — Полковникът свали панталоните на Руди и ги хвърли в дупката. — Разбери, най-голямата несправедливост е, че двамата с момчето трябва да живеем на онази светлина. Трябва да носим чисти дрехи, да си вземаме топли душове и да получаваме всичката храна и вода, която поискаме. Защото бяхме подготвени… бяхме готови. Знаехме, че бомбите ще паднат. Всички в Земен дом го знаехме!