Сянката на чинара [bg]

— Какво четеш? — попита Дени от горното легло.

Дени беше новият му съкилийник, заловен да шофира откраднат автомобил. На Симиън вече му беше дошло до гуша от него. Предпочиташе да бъде сам, макар на моменти да му беше приятно да има с кого да си поговори.

— Жена ми е подала молба за развод — отговори той.

— Блазе ти. Аз съм имал вече две. Откачат, докато си в пандиза.

— Щом казваш. Някога да са ти издавали ограничителна заповед?

— Не, но на брат ми са му издавали. Кучката убедила съдията, че той е опасен, и то си беше така, и съдията го предупредил да не припарва до къщата и да стои на разстояние от нея на публично място. Хич не му пукаше. Уби я въпреки това.

— Брат ти е убил жена си?

— Аха, ама така й се пада. Беше оправдано убийство, ама съдебните заседатели решиха друго. Обявиха го за виновен за непредумишлено.

— Той къде е?

— В „Ангола“, в щата Луизиана, за двайсет години. Според моя адвокат и ти ще получиш горе-долу толкова.

— Твоя адвокат ли?

— Да, попитах го днес следобед, като го видях. Той знае за случая ти, каза, че целият град говори и че хората наистина са разтревожени. Жена ти щяла да забогатее от това голямо завещание, обаче твоят задник ще остане зад решетките поне за двайсет години. Докато излезеш, тя и новите й приятели ще са похарчили парите. Вярно ли е?

— Питай адвоката си.

— Как изобщо жена ти се е намърдала в завещанието на оня старец? Бил й оставил двайсет милиона, вярно ли е?

— Питай адвоката си.

— Ще го направя. Не исках да те ядосвам.

— Не съм ядосан. Просто не ми се говори за това, ясно?

— Ясно, човече.

Дени взе книгата си с меки корици и отново се зачете.

Симиън се излегна на долното легло и се върна на първа страница. След двайсет години щеше да стане на шейсет и шест. Лети щеше да има нов съпруг и да живее много по-добре. Щеше да си има децата и внуците, а сигурно и правнуци, а той щеше да е без нищичко.

Няма да оспорва развода. Нека тя получи всичко.

Може би той ще види Марвис в затвора.