Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Можех да се закълна, че Рис изтръпна, усетих го през връзката. Въпреки това каза спокойно:
— Не сме виновни за нищо. Хиберн сам избира действията си. — Той посочи с брадичка към Таркуин. — Войската ми ще лагерува в планината, докато не прецениш, че градът е в безопасност. После си тръгваме.
— А възнамерявате ли да откраднете нещо друго преди това?
Рис застина. Размишляваше дали да му се извини. Да му обясни.
Спестих му това решение.
— Погрижи се за ранените си хора, Таркуин.
— Не ми нареждай какво да върша.
Лицето на някогашния адмирал от Двора на Лятото — принца, командвал флота в пристанището, докато не му бяха натрапили титлата… Очите му мътнееха от умора, гняв и скръб.
Мнозина бяха загинали днес. Градът, за който толкова се бе борил да възроди от руините, народът, опитал да преодолее белезите си от Амаранта…
— На твое разположение сме — казах му и напуснах трапезарията.
Мор тръгна с мен, а като излязохме в коридора, група съветници и войници на Таркуин впериха погледи в нас. В дъбовата зала отзад Рис рече на Таркуин:
— Нямах избор. Сторих го, за да избегна точно това, Таркуин. За да спра Хиберн, преди да е стигнал дотук.
Гласът му звучеше напрегнато.
Таркуин отвърна сухо:
— Вървете си. Заедно с войската. И сами можем да браним залива, когато няма опасност да ни хванат неподготвени.
Мълчание. С Мор се задържахме пред отворените врати, слушайки, без да се обръщаме. Рисанд продължи:
— През Войната опознах Хиберн достатъчно, за да съм сигурен, че този щурм е само малка част от плановете му. — Кратка пауза. — Ела на срещата, Таркуин. Имаме нужда от теб. Притиан има нужда от теб.
Отново затишие. Сетне Таркуин процеди:
— Напусни!
— Предложението на Фейра още е в сила: на твое разположение сме.
— Вземи другарката си и напуснете. Също така я предупреди да не раздава заповеди на Велики господари.
Настръхнах, но тъкмо преди да се завъртя, Рис обяви:
— Тя е Велика господарка на Двора на Нощта. Може да прави каквото си пожелае.
Стената от елфи пред нас се отдръпна леко. В погледите на някои се промъкна изумление. Други зашушукаха. Таркуин отвърна с нисък, горчив смях:
— Май наистина обичаш да плюеш на традициите.
Рис не каза и дума повече. Спокойните му стъпки отекнаха по плочките на пода, докато не стопли с длан рамото ми. Вдигнах очи към него, усещайки колко смаяни погледи са вперени в нас. В мен.
Той долепи устни до потното ми, окървавено слепоочие и след миг изчезнахме.
Глава 39
Илирианският лагер остана в планината над Адриата.
Главно защото ранените бяха толкова много, че не можехме да ги местим, докато не укрепнеха.
Съдрани крила, провиснали черва, обезобразени лица…
Не знаех как приятелите ми още стоят на краката си, помагайки на ранените, доколкото бе възможно. Почти не виждах Азриел, който използваше някаква шатра за организиране на докладите от шпионите му. Хибернският флот се беше оттеглил. Не към Двора на Пролетта, а отвъд морето. Наблизо не се навъртаха други вражески сили. От Тамлин и Юриан нямаше и следа.
Касиан обаче… Той куцукаше сред ранените, положени върху скалистата, суха земя, отправяйки похвали и утешителни думи към все още необгрижените войници. С помощта на Сифоните си успяваше да позакърпи някоя и друга бойна рана, но… не и по-сериозните.
Винаги когато пътищата ни се пресечаха, докато разнасях необходимото до неуморните лечители, лицето му беше мрачно. Измъчено. Още носеше бронята си и макар да беше поизмил кръвта от кожата си, малка част от нея беше засъхнала около деколтето на предницата й. Лешниковите му очи изглеждаха безжизнени, също като тези на Мор — навярно и моите.
А Рис… Неговият поглед беше бистър. Зорък. Някак умислен бе, но… Войниците му търсеха опора у него. А той се държеше както подобава: Велик господар, уверен в победата си, чиито сили бяха размазали хибернския флот, спасявайки цял град с невинни жители. Бойците му бяха платили солена цена, но си струваше. Рис, все още в бронята си, кръстосваше из лагера — наглеждаше ранените, приемаше информация от Азриел, разговаряше с командирите на армията си. Крилата му обаче ги нямаше. Изчезнали бяха още преди да се появи в трапезарията на Таркуин.
Слънцето залезе, разстилайки тъмно одеяло върху града под нас — толкова различен от последния път, когато го бях посетила, жив и осеян със светлини. Този нов мрак… Бяхме го виждали след нападението над Веларис — вече го познавахме твърде добре.