Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Примигнах и слънцето, кръвта и тясната уличка се проясниха пред очите ми.
Примигнах пак и повърнах върху калдъръма помежду ни.
Вцепенени от ужас елфи ме зяпаха смаяно.
— Насам — рече Мор, преметна ръка през кръста ми и ме поведе по една прашна, пуста уличка, надалеч от хорските очи.
Почти не забелязвах града, залива и морето, както и че могъщ ураган от мрак, вода и вятър изтласкваше флота на Хиберн чак отвъд хоризонта. Сякаш силите на Таркуин и Рис се бяха отприщили след изчезването на краля.
Едва се добрах до купчина руини от една полуразрушена сграда, преди да повърна отново. И отново.
Мор започна да гали гърба ми в утешителни кръгове.
— И с мен се случи същото след първата ми битка. С всички ни е било така.
А дори не беше битка, не и каквато си я бях представяла: армия срещу армия на някое равно бойно поле; хаотично, кално сражение. Истинската битка днес се бе провела в морето, откъдето илирианците вече се отправяха към сушата.
Нямах смелост да преброя колко се завръщаха.
Не знаех как го понасят Мор, Рис, Касиан и Азриел.
А видяното през очите на другаря ми…
— Кралят беше тук — пророних.
Ръката на Мор застина върху гърба ми.
— Какво?
Опрях чело в нагорещената тухлена стена пред мен и й разказах.
Кралят беше дошъл, но не телом. Поредният трик, поредната магия. Нищо чудно, че Рис не смогна да нахлуе в съзнанието му: кралят изобщо не беше заставал пред него.
Като приключих разказа си, затворих очи и притиснах чело още по-силно в тухлите.
Все още бях покрита с кръв и пот. Помъчих се да си припомня какво бе обичайното състояние на душата ми, каква беше ценностната ми система… мирогледът ми. Какво да правя с крайниците си в покой. Как държах ръцете си, когато не стисках меч. Как спирах да се движа.
Мор сграбчи рамото ми, сякаш разбираше препускащите в главата ми мисли, чуждостта на тялото ми. Голямата война бе бушувала цели седем години. Години. Колко ли щеше да продължи тази?
— Трябва да намерим другите — каза тя и ми помогна да се изправя, преди да ни ответрее обратно при издигащия се високо над нас дворец.
Не се осмелих да изпратя нова мисъл по връзката. Да проверя къде е Рис. Не желаех да ме вижда — да ме усеща — в такова състояние. Макар и да знаех, че не би ме укорил.
И той беше пролял кръв на бойно поле днес. И на много други преди това. Останалите ми приятели също.
Някак проумях — само за секунда, докато вятърът вилнееше край нас — защо някои владетели, човеци и елфи се прекланяха пред Хиберн. Прекланяха се, за да си спестят всичко това.
Не само отнемането на живот ме съсипваше и раздираше отвътре, но и промяната в душата ми — прозрението, че дори да се върнех у дома във Веларис, дори да настанеше мир и порутените градове да се издигнеха от пепелта… тази битка, тази война… Самата аз повече нямаше да съм същата.
Войната щеше да остане с мен дълго след като приключеше, подобно на невидима рана, която навярно щеше да избледнее, но не и да изчезне напълно.
В името на дома ми обаче, на Притиан и човешките земи, и още много други…
Щях да почистя оръжията си, да отмия кръвта от кожата си…
И да се хвърля в бой отново и отново, и отново.
* * *
Средният етаж на двореца се беше превърнал в същински кошер: окървавени войници от Двора на Лятото куцукаха покрай лечителите и прислужниците, кръжащи около налягалите по пода ранени.
Рекичката в центъра на коридора преливаше от кръв.
Върховни елфи с изцъклени от ужас очи доветряваха още и още ранени.
Шепа илирианци, също толкова окървавени, но с бистри погледи, внасяха пострадалите от техния отряд през отворените прозорци и балконски врати.
С Мор стояхме насред тълпите обезумели хора, сред вонята на смърт и писъците на ранените.
Опитах да преглътна, но устата ми беше твърде пресъхнала.
— Къде са…
Разпознах воина в мига, в който и той ме позна.
Вариан, коленичил над някакъв войник с жестоко разкъсано бедро, се вцепени, когато очите ни се срещнаха. Бронзовата му кожа беше оплискана в кръв, ярка като рубините, които ни бяха изпратили, а бялата му коса бе полепнала по главата му, сякаш току-що беше свалил шлема си.
Изсвири през зъби и един войник на секундата изникна до него, заемайки се с поставянето на турникет около бедрото на ранения. Принцът на Адриата се изправи.
Не разполагах дори и с капчица магия, за да се оградя с щит. След сблъсъка на Рис с краля разбушуваното море на страха ми сякаш се бе изплискало, оставяйки празна яма. Ала долових как силата на Мор се спуска помежду ни.