Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Срещу подмолните ходове и магии, които кралят вероятно ни беше подготвил.
Рис се умълча за миг.
— Ще се постараем да е достатъчно.
Дрезгавината в гласа му, мъждивият пламък в очите му ме накараха да го целуна по устата. После долепих ръка до гърдите му и го бутнах назад върху кожите.
Той вдигна вежди, но на устните му изплува смътна усмивка.
— Във военния лагер няма много уединение — предупреди ме той, възвръщайки малко от светлината в очите си.
Аз го възседнах, разкопчавайки най-горното копче на тъмния му жакет. И следващото.
— Тогава май ще се наложи да си тих — отвърнах и пръстите ми продължиха надолу по жакета му, докато не го разтвориха изцяло, разкривайки ризата под него. Проследих с показалец усуканото връхче на татуировката му, надничащо от деколтето на дрехата му. — Като те съзрях лице в лице с краля днес…
Той приплъзна пръсти нагоре по бедрата ми.
— Знам. Усетих те.
Задърпах долния край на ризата му и той се надигна на лакти, за да ми помогне да я съблека заедно с жакета му. Върху ребрата му тъмнееше грозна синина…
— Нищо ми няма — обясни, преди да го попитам. — Неуспешен удар.
— С какво?
По устните му наново заигра онази половинчата усмивка.
— С копие.
Сърцето ми спря.
— С…
Преглътнах сухо, галейки с пръсти насиненото място.
— Върхът му беше натопен в гибелф. Щитът ми го блокира, но не успя да ме предпази напълно от сблъсъка.
Коремът ми се сви на топка от ужас. Въпреки това се наведох и целунах синината.
Рис въздъхна и тялото му сякаш се отпусна. Успокои се.
Ето защо целунах пак засегнатото място. И продължих надолу. Пръстите му зарисуваха бавни кръгове по рамото ми, по гърба ми.
Когато се заех да разкопчавам панталона му, обсипвайки с целувки мускулестия му корем, долових как щитът му се спуска над шатрата ни.
Поех още по-надолу. След миг останалите му дрехи изчезнаха и Рис вплете ръце в косата ми.
Погалих го веднъж, два пъти, наслаждавайки се на допира с него, на мисълта, че и двамата сме тук, заедно. В безопасност.
После повторих движението с уста.
Стоновете му на удоволствие изпълниха шатрата, заглушиха далечните викове на ранените и умиращите. Сякаш животът и смъртта витаеха толкова близо до нас, шепнейки в ушите ни.
Но аз продължих да вкусвам Рис, да го боготворя с ръцете си, с устата си, а накрая и с тялото си — и да се надявам, че късчето живот, което сега дарявахме на света, неугасващата светлина помежду ни ще отпрати смъртта поне малко по-надалеч. Поне за ден.
* * *
През нощта загинаха само още няколко илирианци. Писъците и воплите на хората на Таркуин се издигаха към нас заедно с дима от още неовладените пожари, запалени от Хиберн. Продължаваха да бушуват и когато малко след пукването на зората се ответряхме обратно във Веларис.
Касиан и Азриел останаха, за да отведат илирианските легиони в новия им лагер по южната ни граница, а оттам генералът щеше да отлети към Степите. За да изкаже съболезнования на няколко от опечалените семейства.
Неста ни чакаше във фоайето на градската къща, а Амрен нервничеше в едно от креслата пред незапалената камина във всекидневната.
От Илейн нямаше и следа, но преди да попитам за нея, Неста ме изпревари с въпрос:
— Какво стана?
Рис надникна към мен, сетне и към Амрен, която бе скочила на крака и ни наблюдаваше със същото изражение като на Неста. Другарят ми отговори на сестра ми:
— Имаше битка. Победихме.
— Това го знаем — отбеляза Амрен и тръгна към нас. Дребните й крака стъпваха почти безшумно по килимите. — Какво се случи с Таркуин?
Мор си пое дъх да каже нещо за Вариан, което навярно щеше да ни навлече скандал, затова й отнех думата.
— Ами, не опита да ни заколи, така че… срещата мина добре.
Рис ме стрелна полушеговито.
— Кралското семейство е невредимо. Армадата на Таркуин претърпя загуби, но Кресеида и Вариан не пострадаха.
Онази обтегнатост в изражението на Амрен като че ли се поотпусна от думите му — от премерените му, дипломатични думи.
Неста обаче ни гледаше със скован гръб и стиснати устни.
— Къде е той?
— Кой? — попита с престорена невинност Рис.
— Касиан.
Май за пръв път чувах името му от нейната уста. Винаги наричаше Касиан „той“ или „онзи“. Пък и все пак я заварихме… да кръстосва нервно из фоайето.
Като че се безпокоеше.
Отворих уста, но този път Мор ме предвари.
— Има си работа.
Никога не бях чувала гласа й толкова… остър. Леден.