Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Над лагера ни се полюшваха кълба с елфическа светлина, озарявайки извитите нокти по крилата на илирианците, които се трудеха или лежаха ранени. Съзнавах, че много от тях разчитаха на мен — Великата им господарка.
Но аз не съумявах да извикам у себе си спокойствието на Рис. Тихият му триумф.
Затова продължавах да нося купи с чиста вода и да отнасям тези с кървавата. Да помагам с удържането на виещите от болка, мятащи се войници, стиснала зъби от напън.
Чак когато краката ми отказаха да ме държат права, поседнах на една обърната кофа пред лечителската шатра. Само за няколко минути — толкова ми се полагаха.
Събудих се в друга шатра върху купчина меки кожи. Тук елфическата светлина беше по-мека, приглушена.
Рис седеше до мен с кръстосани крака и необичайно разчорлена коса. Омазана с кръв — сякаш беше прокарвал окървавените си ръце през нея.
— От колко време спя? — попитах дрезгаво.
Той вдигна очи от листовете, разхвърляни върху кожата пред него.
— Три часа. Има доста време до съмване. Поспи още.
Аз обаче се надигнах на лакти.
— Ти не спиш.
Той сви рамене и отпи от чашата с вода до себе си.
— Не аз паднах от кофа по лице в калта. — Шеговитата му усмивка избледня. — Как се чувстваш?
Почти изрекох „Добре“, но…
— Още не мога да реша как да се чувствам.
Той кимна бавно.
— Така е във война… Нужно е известно време да осмислиш всичко, което носи със себе си. Цената.
Седнах в леглото и огледах листовете пред него. Списъци с жертви. Само стотина имена, но…
— Познаваше ли загиналите?
Виолетовите му очи притъмняха.
— Една част. Таркуин загуби много повече.
— Кой ще каже на семействата им?
— Касиан. Той ще изпрати списъците призори, като видим кой е оцелял през нощта. Семействата на познатите си ще посети лично.
Спомних си, че Рис ми беше разказвал как по време на Войната преглеждал списъци с жертви по молба на свои приятели; какъв ужас преживявали всички, докато се надявали да не срещнат познато име.
Толкова много сенки притулиха виолетовите му очи. Сложих ръка върху неговата. Той заоглежда пръстите ми, мръсотията под ноктите ми.
— Днес кралят дойде — пророни накрая, — за да ме подразни. Нападението в библиотеката, тази битка… Само си играе с мен. С нас.
Докоснах долната му челюст. Студена — кожата му беше студена, независимо от тягостната топлина на нощта.
— Няма да умреш в тази война, Рисанд.
Погледът му отскочи към мен.
Обгърнах лицето му с двете си длани.
— Не слушай какво ти говори. Той знае…
— Знае за нас. За миналото ни.
И това плашеше Рис до смърт.
— Знаеше колко ми е важна библиотеката. Затова избра нея, не само за да опита да отвлече Неста.
— Тогава ще разберем ние къде да го ударим, и то силно. А най-добре да го убием, преди да е посял още разруха.
Рис поклати леко глава, измъквайки лице от ръцете ми.
— Ако си имахме работа само с краля… Но с Котела в арсенала му…
Като видях как раменете му хлътват, как брадичката му клюмва още повече… Отново хванах ръката му.
— Трябват ни съюзници — рекох с пламнали очи. — Не бива да сме сами в разгара на войната.
— Знам.
Тежка, уморена дума.
— Нека проведем срещата с Великите господари по-скоро. След три дни.
— Добре.
За пръв път чувах тази интонация в гласа му — тази кротост.
Ето защо промълвих:
— Обичам те.
Той вдигна глава с кипнал поглед.
— Някога си мечтаех да чуя тези думи — пророни Рис. — Когато изобщо не очаквах да ги изречеш. — Той махна към шатрата, към Адриата отвъд нея. — По време на онова пътешествие дотук за пръв път си позволих… да се надявам.
„За звездите, които ни слушат, и за мечтите, които се сбъдват.“
Но днес, при Таркуин…
— Светът трябва да знае — рекох. — Светът трябва да знае колко си добър, Рисанд. Колко прекрасни същества сте всички вие.
— Не мога да преценя дали трябва да се притеснявам, че говориш такива хубави неща за мен. Дали пък кралят не е успял да ти повлияе със злонамерените си приказки?
Ощипах го по ръката и той се засмя тихо. После пое лицето ми, за да надзърне в очите ми, и килна глава.
— Е, трябва ли да се притеснявам?
Отново долепих длан до бузата му, чиято копринена кожа вече се беше стоплила.
— Ти си самоотвержен, храбър и добросърдечен. Ти надхвърляш най-смелите ми мечти, надхвърляш… — Думите заседнаха в гърлото ми. Преглътнах и вдишах дълбоко. Не знаех дали той има потребност да го чуе след онова, което му наговори кралят, но аз имах нужда да го изрека на глас. Като продължих, в очите му вече танцуваше звездна светлина. — Каква роля ще играеш на срещата с Великите господари?