Двор от крила и разруха

В ума ми се изля всичко, което Рис бе видял и научил. Пленяването на краля зависеше от това дали Азриел е в достатъчно добро състояние, за да му помогне. Двамата с Касиан бяха понесли по няколко удара, но… нищо сериозно. Нищо, способно да уплаши илирианците, които се биеха под тяхно командване. Все още.

— Май ние водим — отбеляза Рис.

Армадата около тях вече тласкаше силите на Хиберн към открито море. Рис още не беше виждал Таркуин. Нито Вариан и Кресеида. Но Дворът на Лятото продължаваше да се отбранява. Да изтласква Хиберн надалеч и още по-надалеч от пристанището.

Време. На Рис му бе потребно време…

Другарят ми се устреми към съзнанието на краля, ала не се натъкна на нищо. Нито следа, нито шепот. Като че кралят се състоеше само от ненавист и древна злост…

Той изцъка с език.

— Уж разправят, че си бил голям чаровник, Рисанд. А ти да ме опипваш като някой неопитен младок.

Рис кривна устни в дяволита усмивка.

— За мен е удоволствие да те разочаровам, Хиберн.

— О, напротив — отвърна кралят и скръсти мускулести ръце. — Винаги си бил същински извор на веселба. Особено за прескъпата ми Амаранта.

Усетих мисълта, която се промъкна у Рис.

Искаше да заличи това име от паметта на света. И навярно някой ден щеше да го постигне. Някой ден щеше да го изтрие от всички съзнания, едно по едно, докато дори споменът за нея не спреше да съществува.

Но кралят вече знаеше. По усмивката му си личеше.

И всичките му зверства… Всичките…

Убий го, Рис. Убий го и да се свършва.

Не е толкова лесно — каза трезво Рис. — Не и преди да претърся кораба и него самия за източника на магията, която смачква силата ни. Преди да го унищожа.

Ако се задържеше още дълго там… Не се и съмнявах, че кралят му е подготвил някоя неприятна изненада. Някой жесток капан. Давах си сметка, че и Рис е наясно, защото събираше магията си, преценяваше положението си, готов да атакува досущ като отровна змия.

— В последния си доклад — продължи кралят, пъхвайки ръце в джобовете си — Амаранта ме уведоми, че си продължавал да я забавляваш.

Войниците се разсмяха.

Другарят ми беше свикнал с присмеха. Нищо че на мен ми идваше да ги разкъсам на парчета. Рис обаче дори не стисна зъби. Въпреки това усмивката на краля подсказваше, че знаеше колко белези се бяха запечатали в него. Какво е бил принуден да прави, за да отвлича вниманието на Амаранта. И защо.

Рис се подсмихна.

— Жалко, че накрая не й беше особено забавно.

Магията му пъплеше по кораба, издирвайки онази, която задушаваше силите ни…

Убий го — убий го още сега.

Думите ехтяха като мантра в кръвта ми, в съзнанието ми.

И в неговото. Чувах ги ясно като собствените си мисли.

— Удивително момиче е другарката ти — подхвана някак вглъбено кралят. Без емоция, без дори капка гняв в добавка към ледената насмешливост. — Първо Амаранта, после любимеца ми Аторът… А след това преодоля всички защитни заклинания в двореца ми, за да ти помогне в бягството. Да не говорим за… — Гърлен смях. — … племенницата и племенника ми. — Ярост. Черна ярост започваше да помрачава очите му. — Уби Дагдан и Брана. И защо?