Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

При тези думи настроението на Валънтайн помрачня, защото не само очакваше да достигне до Господарката, но и това беше жизнено необходимо; ала разбра какво искаше да каже дяконът. На това свято място човек не предявяваше изисквания към начина на живот. Човек се самоотричаше; отказваше се от изисквания, потребности и желания; прекланяше се, ако искаше да намери покой. Тук не беше място за коронал. Същността на един коронал е, че той властва мъдро, ако притежава мъдрост, но във всички случаи непреклонно; същността на един поклонник беше да се подчинява. Той можеше лесно да се обърка в това противоречие. И все пак нямаше друг избор, освен да отиде при Господарката.

Поне бе достигнал външните предели на владението на Господарката. На върха на скалата ги посрещнаха дякони, които никак не се изненадаха, очевидно знаеха, че към тях летят извънсезонни поклонници. И сега с благочестив и малко смешен вид в меките светли одежди на поклонници те се събраха в една ниска продълговата постройка от гладък розов камък близо до билото на скалата. Плочи от същия розов камък образуваха огромна полукръгла площадка, която се простираше явно на голямо разстояние по края на гората, увенчаваща скалата: това беше Терасата на изпитанието. Отвъд нея имаше още гора; другите тераси бяха по-нататък; а по-навътре, незабележима от мястото, където стояха сега, се извисяваше втората варовикова скала върху платото, образувано от външната. Валънтайн знаеше, че една трета скала се издига над втората някъде на стотици мили навътре, че това е най-святото място, където се намира Вътрешният храм, и че там живее Господарката. За всичко туй бе пътувал чак дотук, но му се струваше, че никога не ще успее да измине тези последни няколкостотин мили.

Нощта настъпваше бързо. Той погледна назад през кръглия прозорец зад себе си и видя притъмняващото небе и широката тъмна гръд на морето, осветена само от руменеещото зарево на изчезващото слънце, което бягаше към Пилиплок. Там имаше някакво петънце, драскотина върху гладката водна повърхност; Валънтайн мислеше и се надяваше това да е тримаранът „Родамаунтска кралица“, плаващ към дома; там бяха и волевантите, потънали в безкрайния си сън, и морските дракони, запътили се към по-голямо море, а още по-нататък беше Зимроел с многолюдните си градове, горските си резервати и парковете си, празненствата си, милиардите си жители. Имаше много за гледане назад; ала сега трябваше да гледа само напред. Взря се внимателно в Талинот Езулд, първия им водач на това място, който можеше да бъде и от единия, и от другия пол, висок, слаб човек с млечнобяла кожа и избръснат череп. Валънтайн предположи, че е мъж — това се доказваше, макар и не напълно, от ръста му и донякъде от ширината на плещите му, — но нежността на лицевите кости на Талинот Езулд, особено деликатната извивка на леките издутини над необикновените сини очи показваше обратното.