Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Междувременно, с кривната на една страна шапка, с изпъчени рамене и с важната си военна походка, Джордж се отправи към Бедфърд Роу и влезе надменно в бюрото на адвоката, сякаш беше господар на всеки един от бледоликите чиновници, които работеха там. Той заповяда на един от тях да осведоми мистър Хигс, че капитан Озбърн го чака, като стори това тъп свирепо и с такова покровителствено държане, сякаш адвокатът, който имаше три пъти повече ум от него, петдесет пъти повече пари и хиляди пъти по-голяма опитност, беше някакъв прост служащ, който трябваше в миг да пренебрегне всичката си работа, за да се постави ма услугите на капитана. Докато стоеше там и почукваше ботуш с бастуна си, мислейки си какви мизерни клетници са всички тези хора, той не видя презрителната усмивка, преминала по лицата на всички в стаята, от главния чиновник до стажантите, от стажантите до одърпаните писари и бледоликите момчета за поръчки, облечени в прекалено тесни за тях дрехи. Мизерните клетници знаеха всичко около неговите работи. Те разговаряха за тях с другите чиновници, когато сядаха вечер в кръчмата над канче бира. О, богове какво ли не знаят адвокатите и адвокатските чиновници в Лондон! Няма нищо скрито от погледа им и техните подобни мълчаливо управляват нашия град.
Когато влезе в бюрото на мистър Хигс, Джордж може би очакваше, че този джентълмен е натоварен да му предаде някаква вест за помирение от страна на баща му; може би бе възприел това студено и високомерно държане като израз на своята решителност и твърдост. Но ако бе така, свирепостта му бе посрещната от адвоката със смразяваща леденина, която правеше надутостта му смешна. Когато капитанът влезе, той даваше вид, че пише нещо.
— Заповядайте, сър, седнете — каза той, — след малко ще се занимая и с вашата работа. Мистър Поу, донесете, ако обичате, документите за прехвърлянето. — И след това той продължи да пише.
След като донесе тези книжа, мистър Поу, изчисли лихвата от две хиляди стерлинги според курса на деня и запита капитан Озбърн дали иска да получи сумата си в банков чек, или смята да даде нареждане да се вложи в ценни книжа.
— Един от управителите на имуществото на покойната мисис Озбърн не е в града — каза равнодушно той, — но моят клиент иска да се съобразя с вашето желание и да свърша тази работа колкото може по-скоро.
— Дайте ми чек, сър — каза твърде намусено капитанът. — Махнете шилингите и пенсовете — прибави той, когато адвокатът пишеше размерът на сумата; и капитанът се ласкаеше от мисълта, че с този великодушен жест е сложил стария чудак на мястото му. Джордж излезе важно от бюрото, с чека в джоб.
— До две години този момък ще отиде в затвор — каза мистър Хигс на мистър Поу.
— Не мислите ли, сър, че О. ще омекне?
— Ще омекне толкова, колкото и паметникът на площада — отвърна мистър Хигс.
— Много бързо я кара този младеж — каза чиновникът. — Женен е едва от една седмица, а вече го видях заедно с други военни как изпращат мисис Хайфлайър до екипажа й подир представлението. — След това повикаха друг клиент, така че мистър Джордж Озбърн излезе от съзнанието на тези достойни джентълмени.
Чекът бе отправен до машите приятели Хълкър и Булък, банкери от Ломбард Стрийт. Като продължаваше да мисли, че върши някаква работа, Джордж се запъти към тяхната банка и получи парите си. Случи се така, че когато Джордж влезе, Фредерик Булък, ескуайър, чието жълто лице бе наведено над един регистър, до който седеше свитичък чиновник, се намираше тъкмо в залата с гишетата. Жълтото му лице придоби още по-мъртвешки вид, когато видя капитана, и той се промъкна крадешком и виновно към най-вътрешната стая. Джордж беше твърде улисан да гледа жадно парите си (тъй като никога по-рано не бе виждал такава голяма сума), така че не забеляза нито лицето, нито бягството на приличния на мъртвец обожател на своята сестра.