Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Тя погледна към малкото бяло легло, което преди няколко дни бе нейно, и си помисли, че би желала да легне и тази нощ в него и да се събуди както по-рано, а на сутринта да види над себе си засмяното майчино лице. После с ужас си спомни за големия погребален павилион, покрит със завеси от дамаска в огромната и мрачна официална спалня, който я чакаше в големия хотел на Кавендиш Скуеър. Милото малко бяло легло! Колко дълги нощи бе плакала над неговата възглавница! Как бе страдала и как се бе надявала да умре там; а не бяха ли осъществени сега всичките й желания; и любимият, за когото се бе измъчвала, не беше ли неин завинаги? Милата майчица! Как търпеливо и нежно бе бдяла над това легло! Тя отиде и коленичи до него; и тази наранена и боязлива, но нежна и любеща душа потърси утеха там, където, трябва да признаем, тя рядко бе обръщала поглед. Любовта бе досега нейно верую; и тъжното, наранено, разочаровано сърце започна да чувствува нужда от друг утешител.
Имаме ли право да повтаряме пред вас или да подслушваме молитвите й? Те, братко, са тайни и стоят вън от обсега на Панаира на суетата, в който лежи нашият разказ.
Можем само да кажем, че когато най-после съобщиха, че чаят е готов, нашата млада дама слезе много по-весела. Вече не бе отчаяна, не оплакваше съдбата си, не мислеше за Джорджовата студенина, нито за зелените очи на Ребека, както вършеше това напоследък. Тя слезе долу и целуна баща си и майка си, заприказва стария джентълмен и го направи по-весел, отколкото бе в продължение на дълги дни. Сетне седна пред пианото, което Добин бе купил за нея, и изпя всички стари любими песни на баща си. Тя заяви, че чаят е превъзходен и се възхити от изискания вкус, с който мармаладът бе насипан в чинийките. И като реши да направи всички наоколо си щастливи, самата тя се почувствува щастлива. Сънят и в онзи грамаден погребален павилион бе крепък и тя се събуди с усмивка, когато Джордж си дойде от театъра.
На следния ден Джордж имаше да свършва много по-важна «работа» от тази, която го бе накарал да види мистър Кийн в ролята на Шейлок. Веднага след пристигането си в Лондон той писа на бащините си адвокати и царствено изрази желание да се срещне с тях на следния ден. Сметката му в хотела, както и дългът му към капитан Кроли от билярд и карти бяха почти изпразнили кесията на младия човек. Преди да тръгне на път, тя се нуждаеше от ново напълване, а той нямаше за това друг източник, освен двете хиляди лири стерлинги, които адвокатите бяха упълномощени да му предадат. В дъното на сърцето си той бе уверен, че преди да мине много време, баща му ще се смекчи. Кой родител би могъл за дълго да бъде неумолим пред такава личност като него? Ако миналите му заслуги и личните му добродетели не успееха да разтопят леда в сърцето на баща му, Джордж реши така да се отличи в очаквания поход, че старият джентълмен без друго да отстъпи. Ами ако не го стори? Ха! Светът беше пред него. Може би късметът му на карти ще се усмихне, а и две хиляди лири стерлинги съвсем не са малко пари.
Така че той още веднъж изпрати Амелия с файтон при майка й, като даде най-строги нареждания на двете дами да накупят всичко, което смятат за необходимо за една дама от ранга на мисис Джордж Озбърн, която тръгва на пътуване в чужбина. Те имаха само един ден, за да попълнят екипировката, и човек може лесно да си представи, че тази работа зае цялото им време. Качила се отново в каретата, заета да влиза от един магазин в друг, изпращана чак до екипажа от раболепни търговци или учтиви собственици на модни къщи, мисис Седли се почувствува почти в старото си положение и за първи път, откакто я бяха сполетели нещастията, бе искрено щастлива. А избирането, пазаренето и купуването на хубави неща радваше, не по-малко и мисис Амелия. (Нима и най-философски настроеният мъж би дал и пет пари за жена, която не изпитва това удоволствие?) Тя се вслуша в заповедите на съпруга си и си позволи малък разкош, като си купи най-различни дамски принадлежности, показвайки голям вкус и усет към елегантното, както забелязаха всички продавачи.
А и за войната, която предстоеше, мисис Озбърн не се плашеше много. Щяха да смажат Бонапарт почти без борба. Всеки ден отплуваха кораби за Брюксел и Гант, изпълнени със светски мъже и известни в обществото жени. Хората отиваха там не толкова на война, колкото на някакво модно пътешествие. Вестниците се надсмиваха над нещастния военен парвеню и измамник и възбуждаха презрение към него. Нима едно такова корсиканско нищожество може да устрои срещу европейските армии и гения на безсмъртния Уелингтън! Амелия го презираше от дъното на сърцето си; защото няма нужда да се казва, че това меко и нежно създание черпеше мненията си от онези, които я заобикаляха, тъй като вярната й природа бе прекалено смирена, за да мисли самостоятелно. С една дума, тя и майка й се напазаруваха чудесно и Амелия се прояви много добре при това първо нейно появяване в благородния свят на Лондон.