Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Лакеят на Джордж гледаше с голямо високомерие как мистър Клеп полива по жилетка розовите си храсти. Но с голямо благоволение свали шапка на мистър Седли, който го запита за новини относно своя зет, относно каляската на мистър Джоз и дали конете му са били в Брайтън, а тъй също и за онзи дяволски предател Бонапарт и за войната. После ирландското слугинче дойде с чиния сладкиши и с бутилка вино, от които старият джентълмен настоя да почерпи лакея. Освен това той му даде половин гвинея, която слугата прибра със смесено чувство на изненада и презрение. «За здравето на господаря и господарката ти, Тротър — каза мистър Седли, — а ето ти и нещичко да се почерпиш, когато се прибереш вкъщи, Тротър.»
Бяха се изминали само девет дни, откакто Амелия бе напуснала дома си и малката къщичка — и все пак колко далечно изглеждаше времето, когато си бе взела сбогом! Каква дълбока пропаст лежеше между нея и миналия й живот! Тя гледаше назад към него от мястото, където стоеше сега, и обхващаше с мислите си, почти като някое друго същество, онази млада неомъжена девойка, погълната от любовта, неспособна да вижда друго, освен едно-единствено нещо, приемаща родителската обич ако не неблагодарно, най-малко с безразличие и като нещо, което по право й се пада, докато цялото й сърце и всичките й мисли бяха насочени към осъществяването на едно-едничко желание. Като прекара в паметта си тези дни, тъй скорошни и все пак тъй далечни, тя се засрами; и видът на добрите й родители я изпълни с нежност и угризение. Нали бе спечелила наградата, нали бе намерила пристанището на живота? Защо тогава все още я гризяха съмнения и се чувствуваше незадоволена? Когато героят и героинята преминат през брачната граница, романистът обикновено спуща завесата, сякаш тогава драмата се свършва; сякаш съмненията и житейските борби се прекратяват; сякаш влезе ли се веднъж в брачната страна, всичко там е приятно и свежо, и за двамата съпрузи не остава друго, освен да се хванат за ръка и да тръгнат полекичка надолу към старостта, постигнали щастливо всичките си цели. Но нашата Амелия беше едва на брега на своето ново царство, а поглеждаше вече загрижено назад към тъжните приятелски фигури, които й махаха за сбогом през потока, от другата страна на долния бряг.
В чест на посещението на младата булка, майка й реши за необходимо да приготви не знам какъв си пир и след първия изблик на приказки тя остави за малко мисис Джордж Озбърн и се втурна в долната част на къщата. Там се намираше кухня — стая (заемана от мистър и мисис Клеп, а вечерно време, след като измиеше чиниите и си свалеше книжките за къдрене, и от мис Фленигън, ирландската прислужница), и тук мисис Седли взе всички мерки за приготовлението на пищна и тържествена закуска. Всички хора си имат свои собствени начини, чрез които изразяват нежността си, и, изглежда, мисис Седли смяташе, че един козуначен сладкиш и известно количество портокалово сладко, сложено в малка чинийка от гравирано стъкло, са тъкмо нещата, които ще бъдат най-подходящи за Амелия в нейното тъй интересно положение.
Докато долу се занимаваха с тези деликатеси, Амелия напусна всекидневната и се качи горе, като се озова, едва ли не без сама да знае как, в малката стаичка, която заемаше преди женитбата си, и в същото кресло, където бе прекарала толкова горчиви часове. Тя се отпусна в нето, сякаш то бе някакъв неин стар приятел; и се замисли за изминалата седмица и за живота преди това. Нима вече е обърнала неясния си тъжен поглед назад? Винаги да очаква нещо, което, когато го постигне, да й носи по-скоро съмнение и тъга, отколкото удоволствие — това беше участта на нашето клето малко същество, безпомощно, загубено скитниче сред големите борещи се тълпи на Панаира на суетата.
Седеше тя тук и си спомняше с любов за онзи образ на Джордж, пред когото бе коленичила преди женитбата си. Признаваше ли пред себе си колко различен е истинският човек от онзи великолепен млад герой, когото бе обожавала? Необходими са много, много години — и мъжът трябва действително да е много лош, — преди женската гордост и суета да й позволят да изрече пред себе си подобно признание. Сетне пред погледа й се мярнаха бляскащите зелени очи на Ребека и вещаещата й зло усмивка и я изпълниха с тревога. И тя седя така известно време, обхваната от обикновеното си настроение на самолюбива унесеност, в същото това съвсем равнодушно и печално състояние, в което доброто слугинче я бе заварило в деня, когато й бе донесло писмото, с което Джордж подновяваше предложението си за женитба.