Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но там е работата, че марксизмът не беше за „Новый мир“ принудителен цензурен баласт, а се схващаше именно като Единствено Правилно учение, стига да е „изходно чисто“. По същия начин и много необходимият за тая акция атеизъм беше своеродно, искрено убеждение на цялата редколегия на „Новый мир“, включително, уви, и на Твардовски. И затова не бяха случайни и не са им се сторили погрешни аргументацията и тонът на тази позорна изява на списанието — толкова скоро преди кончината му. (Казват, че Дорош бил против тази статия.)
В изходния замисъл, още непрехвърлен на хартия, още обсъждан в кабинета, новомировци очевидно са имали и напълно правилни съображения: „тази банда“ истерично хули Запада не само като капиталистически Запад (него марксистите не го жалят, включително и Дементиев), а като псевдоним на всеки свободен повей в нашата страна (в противоречие с марксизма тези прогресивни повеи, кой знае уащо, се подкрепят именно от обречения Запад), като псевдоним на интелигенцията и на самия „Новый мир“. В статиите на „Молодая гвардия“ някак твърде подозрително се изтъкват „народните основи“, църквичките, селото, земята. А в нашата страна това е толкова мъгляво напрегнато, че произнесеш ли похвално думата „народ“ — това вече се възприема като „бий интелигенцията!“ (от която, уви, 80% са образованщина, а от кого се състои народът, никой не знае…), произнесеш ли с похвална интонация „село“ — това вече е заплаха за града, а „земя“ — значи упрек към „асфалта“. Та срещу тези тайни, неизречени закани, защитавайки се под псевдонима на интернационализма и използвайки всички ловкости на диалектическия марксизъм, — на бой, Александър Григорич!
И ето, с професорската си ученост, лесно откривайки неграмотното и смешното в статиите на младогвардейските полуграмотници (цели двайсет и пет етажа глави са отрязани на този народ, какво има да се чудим на лилипутското мучене?), като таран се засилва ново-мировският критик през проверения, разминиран, безопасен процеп, където от 20-те години насам се уцелва безпогрешно и днес също е угодно на държавната власт.
Той добре помни задачата, с която са го насъскали — да удари и съкруши, без много да му мисли няма ли някъде нещо живо, съобразявайки се не толкова с истината, колкото с тактиката. Като се започне от отдавнашната ни история, него го втриса, щом само чуе за някакви си „пустинници, патриарси…“: или пък в никой случай не ще да допусне възхвала на 10-те години, сурово осъдени от др. Ленин и др. Горки; вече по инерция, по навик, макар и без да взима отношение към спора, — на два пъти ще изпсува „Вехи“( Собрник със статии на видни руски философи (Н. Бердяев, С. Булгаков, С. Франк, П. Струве, М. Гершензон и др.), издаден през 1909 г. и определен от Ленин като „енциклопедия на ренегатството“. — Бел. пр.): „енциклопедия на ренегатството“, „позорен сборник“, пътьом ще срита Леонтиев, Аксаков, дори Ключевски, „почвеничеството“, „славянофилството“, — а какво да им противопоставим? Нашата наука. (Ах, стига сте разсмивали хората с „вашата наука“! — две по две е колкото определи Централният комитет…) Впрочем партията ни учи (едва от 1934 година) да не се отказваме от наследството си — и в наследството Дементиев широко забърсва „и Чернишевски, и Достоевски“ (единият призовавал народа да грабне брадвата, другият — към разкаяние, редно е да се избере едно от двете), та дори „и Рубльовата Петдесетница“ (след 1934-та също може).
Но критика комунист най го втриса от всичко църковно: и от порочното „църковно красноречие“ (от висшата поезия!), и от някакви си „добри храмове“, „тъжни църкви“ у поетите на „Молодая гвардия“. (Каквито и да са стихотворенията, болката е несъмнена, а съжалението — искрено: потъва под водата църква —
А Дементиев студено и фалшиво: „Събитието хич не е весело“, но не ни трябва „състояние на екзалтация“, „църковната тема изисква по-обмислен и трезв подход“. (Кое у нас беше унищожавано по-обмислено, отколкото църквата? По Хрушчово време и с булдозери. Колкото и да не ни допада „Молодая гвардия“, тя поне косвено защити религията. А либералният, искрено атеистичен „Новый мир“ с удоволствие подкрепи следсталинския натиск срещу Църквата.)
И какво представлява патриотизмът също ни съобщава Дементиев: той е не в любовта към старините и манастирите, той е неотделим, както разбирате, „от пролетарския интернационализъм“. И каква е тая уродлива привързаност към „малката родина“ (края, мястото, където си порасъл), когато и Добролюбов, и КПСС са разяснили, че трябва да сме привързани към голямата родина (така че границите на любовта точно да съвпадат с границите на държавната власт, така се опростява и армейската служба). И откъде накъде образният руски език се пазел именно в селото (след като Дементиев цял живот е писал на социалистическия жаргон — и нищо му няма)? Пу-пу, селяндурстващите на всичко отгоре смеят да ни предричат, че