Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Промяната у Айла бе незабавна. Тя видимо се отпусна и скоро след това отвори очи.
— Какво направи? — попита тя.
— Пъхнах едно копие в димоотвода и направих пробив в снега. Ще трябва да разровим снега, за да се измъкнем оттук, но може да не е толкова дълбоко, колкото изглежда. — Тай се взря в нея и попита загрижено: — Какво стана с теб, Айла. Разтревожи ме. Все повтаряше, че не можеш да дишаш. Мисля, че беше припаднала.
— Не знам. Може да е от липсата на свеж въздух.
— Струва ми се, че не беше чак толкова зле. Аз нямах особени трудности с дишането. А ти наистина се страхуваше. Мисля, че никога не съм те виждал толкова изплашена.
Въпросите му караха Айла да изпитва неудобство. Все още се чувстваше странно, беше малко замаяна и сякаш си спомняше някакви неприятни сънища, но не можеше да обясни какво става с нея.
— Спомням си, че веднъж, когато ме прокудиха от клана на Брун и се бях подслонила в една малка пещера, снегът затрупа входа и. Когато се събудих, наоколо бе мрак и въздухът бе лош. Сигурно това е причината.
— Предполагам, че това действително може да те изплаши, когато се повтори — съгласи се Джондалар, но някак си не му се вярваше да е така; Айла също изпитваше съмнения.
Едрият мъж с рижата брада все още работеше навън, макар че здрачът бързо се сгъстяваше в плътен мрак. Той пръв забеляза странната процесия, която превали хребета на склона и пое надолу. Най-отпред, с бавни и изнурени крачки, вървеше жената и пробиваше пъртина в дълбокия сняг. След нея пристъпяше кобилата с клюмнала от изтощение глава; на гърба си носеше товар, а след себе си теглеше шейна. Мъжът, следващ кобилата, водеше за въже кончето, също натоварено. То се движеше по-лесно, тъй като вървящите преди него утъпкваха снега. По пътя Айла и Джондалар си разменяха местата, за да могат да отдъхнат.
— Нези! Върнаха се! — извика Талут и тръгна нагоре да ги посрещне, отменяйки Айла в преправянето на пъртина в последните няколко метра. После ги поведе, но не към познатия им сводест вход в предния край, а към средата на землянката. За тяхна изненада, по време на отсъствието им към жилището бе добавена нова пристройка. Наподобяваше преддверието, но беше по-просторна. От нея се влизаше направо в Огнището на Мамута.
— Това е за конете, Айла — обяви Талут щом влязоха и по лицето му се разля голяма самодоволна усмивка при вида на слисаното и изражение на невярващ на ушите си човек. — След последната буря разбрах, че само навес няма да е достатъчен. Щом ти и конете ти ще живеете при нас, трябваше да направим нещо по-стабилно. Според мен, трябва да го наречем „Огнището на конете“!
Очите на Айла се насълзиха. Тя бе на края на силите си от изтощение, изпитваше признателност, че най-после бяха успели да се върнат и бе завладяна от силни чувства. Преди никой никога не си беше правил толкова много труд, за да я задържи. Макар да бе живяла дълго с хората от Клана, никога не се бе чувствала безрезервно приета, не се бе приобщила към тях напълно. Сигурна бе, че те никога не биха и позволили да държи коне, камо ли да съградят специално помещение за тях.
— О, Талут — възкликна тя със задавен от сълзите глас, после обви врата му с ръце и притисна студената си буза до неговата.
Тъй като винаги му се бе струвало, че отношението на Айла към него е твърде сдържано, спонтанният израз на привързаността и бе приятна изненада за Талут. Тай я прегърна и потупа по гърба с усмивка на очевидно задоволство — чувстваше се особено доволен от себе си.
Болшинството от обитателите на Лъвския бивак се скупчиха около тях в новата пристройка, приветствайки жената и мъжа така, сякаш и двамата бяха пълноправни членове на групата.
— Започнахме да се тревожим за вас — каза Диджи, — особено след като заваля сняг. — Щяхме да се върнем по-рано, ако Айла не беше решила да вземе толкова много неща със себе си — обясни Джондалар. — Последните два дни вече не бях сигурен, че ще успеем да стигнем.
Айла вече бе започнала да разтоварва конете, за последен път, а когато и Джондалар отиде да и помогне, тайнствените вързопи възбудиха всеобщо любопитство.
— Донесе ли нещо за мен? — попита най-после Ръги, задавайки въпроса, на който всеки би искал да получи отговор.
— Да, донесох нещо за теб — усмихна се Айла на момиченцето. — Има по нещо за всекиго — отвърна тя и всеки започна да се чуди какъв ли дар е донесла за него.