Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Когато на Джондалар му се стори, че различава пред себе си контурите на неясни очертания и се спря, опитвайки се да ги определи, Уини продължи уверено напред и те всички я последваха. Ниско приведени дървета и стена от храсти очертаваха руслото на река. Мъжът и жената можеха да се снишат зад растителността, но кобилата продължаваше да върви надолу по течението, докато стигнаха до завой, където водата се бе врязала дълбоко в брега от спечена почва. Уини настоятелно подкани жребеца да застане откъм подветрената страна на образувалия се малък нос и покровителствено го прикри от външната страна.
Айла и Джондалар бързо свалиха товара на конете и опънаха малката си палатка почти в краката на кобилата, а после пропълзяха вътре, за да изчакат утихването на бурята.
Макар че бяха на завет и брегът донякъде ги предпазваше от силния вятър, бурята продължаваше да ги застрашава и в лекото им укритие. Ревящата стихия ги връхлиташе от всички страни едновременно, сякаш решена да проникне вътре. И това често и се удаваше. Въздушното течение и поривите на вятъра си пробиваха път под праговете на палатката, през цепнатините на прихлупения вход или завързания димоотвод, посипвайки ги често със снежен прашец. Мъжът и жената се свиха под кожите си, за да се топлят и се впуснаха в разговор. Спомняха си случки от детството, приказки, легенди, познати хора, обичаи, идеи, сънища, надежди — темите за разговор сякаш никога не свършваха. С настъпването на нощта споделиха Удоволствията, а после заспаха. Към полунощ пристъпите на вятъра секнаха.
Айла се пробуди. Лежеше с отворени очи, взираше се в сумрака и се опитваше да преодолее обземащата я паника. Не се чувстваше добре, имаше главоболие; приглушената тишина тегнеше в спарения въздух на палатката. Имаше нещо нередно, но не знаеше какво. Ситуацията и бе бегло позната, като далечен спомен, сякаш вече я бе преживяла, но не съвсем. По-скоро и напомняше за опасност, която трябваше да разпознае, но каква? Изведнъж усети, че не може да се сдържа повече, изправи се до седнало положение и отметна топлата завивка от лежащия до нея мъж.
— Джондалар! Джондалар! — разтърси го тя, макар че не беше необходимо. Той се бе събудил в момента, в който тя се бе изправила.
— Айла! Какво има?
— Не знам. Нещо не е наред!
— Не виждам нищо нередно — отвърна Джондалар. Той не долавяше нищо, но очевидно Айла бе обзета от безпокойство. Не беше свикнал да я вижда в състояние така близко до паника. Обикновено тя бе толкова спокойна, така добре се владееше дори когато я дебнеше непосредствена опасност. Никой четириног хищник не би могъл да предизвика у нея ужаса, който се четеше в очите и.
— Защо мислиш, че нещо не е наред?
— Присъни ми се, че съм на някакво тъмно място, по-тъмно от нощта и че се задушавам, Джондалар. Не можех да дишам!
На лицето му се появи познатият и израз на загриженост и той отново огледа палатката. Айла не се поддаваше на страха току така, без причина; може би наистина нещо не беше наред. В палатката бе тъмно, но мракът не бе непрогледен. Отнякъде се процеждаше слаба светлина. Сякаш нищо не беше разместено, вятърът не беше разкъсал нищо, въжетата бяха здрави. Всъщност, той дори бе престанал да духа. Нямаше никакво движение. Беше съвсем тихо…
Джондалар отметна завивките и бързо допълзя до входа. Развърза преградната кожа. Под нея се показа мека бяла стена, която се срути в палатката; отвъд нея се виждаше същата бяла маса.
— Затрупани сме, Джондалар! Затрупани сме със сняг! Широко отворените очи на Айла бяха изпълнени с ужас, гласът и излизаше на пресекулки от напрежението, което и костваше усилието да се владее.
Джондалар протегна ръка към нея и я прегърна.
— Всичко е наред, Айла. Всичко е наред — прошепна той, без да е сигурен, че действително е така.
— Такава тъмница е и не мога да дишам!
Гласът и беше толкова странен, толкова слаб, сякаш идеше отдалеч; тялото и бе съвсем отпуснато. Положи я върху кожите и забеляза, че очите и са затворени, но тя продължаваше да вика със същия неестествен, далечен глас, че е тъмно и не може да диша. Джондалар не знаеше какво да стори — боеше се за нея, а донякъде и от нея.
Ставаше нещо странно, нещо по-страшно и от погребването им под снега.
Близо до входа забеляза самара си, отчасти покрит със сняг, и няколко мига остана така, с вперен в него поглед. После внезапно запълзя към него. Избръска снега, намери пипнешком страничния джоб и измъкна едно копие. Изправи се на колене и развърза капака на димоотвода, който бе почти в средата на палатката. Пъхна тъпия край на копието в дупката и разръшка снега. Купчинка бели кристали се плъзна през отвора и тупна върху постелята им, а после в малката палатка нахлу слънчева светлина и струя свеж въздух.