Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Младият кон позволи на Джондалар да му завърже кожата още веднъж и се поразходи с нея на гръб, преди да започна да си играе, опитвайки се да я издърпа и свали. Но изглежда започна да му омръзва. Айла пак му завърза кожата и той не я смъкна, докато тя го милваше и му говореше. След това тя взе тренировъчното пособие, което беше измайсторила — две кошници, завързани една за друга така, че да висят от двете му страни, пълни с камъни за тежест. От тях стърчаха пръчки, подобно на предните краища на прътите на шейната.
Метна приспособлението на гърба на Рейсър. Той сви уши и завъртя глава да го види. Не беше свикнал да му тежи на гърба, но толкова пъти се бяха облягали на него, че беше свикнал да усеща там известно налягане и товар. Усещането не му беше напълно непознато, но най-важното бе, че и той, подобно на майка си, се доверяваше на жената. Тя закрепи кошниците и не му позволи да ги смъкне, докато го милваше, чешеше и му говореше, след което ги свали заедно с каиша и кожата. Той отново ги подуши и после се обърна настрани.
— Може да се наложи да останем ден-два повече докато свикне. А аз още веднъж ще прегледам целия багаж, но смятам, че ще имаме успех — каза Айла, сияеща от удоволствие докато се връщаха към пещерата. — Може да не влачи товар на шейна като Уини, но мисля, че Рейсър ще може да носи няколко неща на гърба си.
— Само се моля времето да се задържи така още няколко дни — каза Джондалар.
— Ако се опитаме да не яздим, можем да сложим вързоп със сено на мястото за сядане, Джондалар. Здраво съм ги вързала — извика Айла на мъжа, който за последен път събираше огнени камъни долу на брега. И конете бяха там. Уини, впрегната в шейната и натоварена с кошниците, заедно с някакъв покрит с кожа обемист вързоп на гърба, чакаше търпеливо. Рейсър повече се плашеше от кошовете, които висяха от двете му страни и малкия товар, вързан на гърба му. Още не беше свикнал да носи тежести, но степният кон беше оригинална порода — яко и набито животно, изключително силно и привикнало с дивата природа.
— Мислех, че си взела зърно за тях, за какво ти е сеното? По пътя има толкова много трева, че всички коне да се съберат, пак не могат да я изядат.
— Да, но когато падне дебел сняг или, още по-лошо, когато земята се покрие с лед, те трудно се добират до тревата, а от много зърно могат да се подуят. Добре е да имаме под ръка запас сено за няколко дни. През зимата конете могат да умрат от недохранване.
— Айла, ти няма да ги оставиш да умрат от глад, даже и да трябва да разбиеш леда и сама да накосиш тревата — каза Джондалар със смях, — но на мен ми е все едно дали ще яздя или ще ходя пеша. — Усмивката му се стопи, когато вдигна поглед към ясното синьо небе. — Както и да се движим, с тези натоварени коне обратният път ще ни отнеме повече време, отколкото идването дотук.
Джондалар се заизкачва по стръмната пътека към пещерата, носейки още три невзрачни на вид камъка. Когато стигна, видя, че Айла стои на входа и със сълзи на очи се взира във вътрешността. Постави парчетата пирит в една кесия в багажа си и застана до нея.
— Това беше моят дом — каза тя, потисната от това, че го напуска завинаги. — Това беше мое място. Моят тотем ме доведе тук и ми го показа. — Тя посегна към малката кожена торбичка, която висеше на врата и. — Бях самотна, но тук правех това, което исках и което трябваше. Сега Духът на Пещерния лъв иска да си вървя оттук. — Тя вдигна поглед към високия мъж до нея. — Мислиш ли, че някога ще се върнем тук?
— Не — отговори той. Гласът му прозвуча глухо. Гледаше в малката пещера, но пред очите му беше друго място в друго време. — И да се върнеш някога на мястото, където си бил, то не е същото.
— Джондалар, тогава защо искаш да се върнеш при своите? Защо не останеш тук и не станеш Мамутои? — попита го тя.
— Не мога да остана. Трудно е да се обясни. Знам, че няма да е както преди, но Зеландониите са моя народ. Искам да им покажа запалителните камъни. Искам да им покажа как да ловуват с копиехвъргача. Искам да им покажа какво може да се получи, когато кремъкът се нагрее. Всичките тези неща са важни и ценни и могат да бъдат от голяма полза. Искам да ги дам на моя народ. — Той погледна към земята и понижи глас. — Искам като ме погледнат да разберат, че заслужавам доверието им.
Тя надникна в изразителните му, изпълнени с безпокойство очи; искаше и се да може да премахне болката, която съзря в тях.
— Толкова ли е важно какво мислят те? Не е ли по-важно, че ти самият знаеш, че си достоен човек? — попита тихо тя.
Тогава си спомни, че Пещерният лъв е и негов тотем, че и той е избран от Духа на силния звяр също като нея. Знаеше, че не е лесно да се живее със силен тотем, изпитанията бяха трудни, но даровете и знанията, които получаваше в замяна, си заслужаваха. Креб и беше казал, че Великият Пещерен лъв никога не избира недостоен човек.