Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
— Ние изпращаме Краля в Земята Под Морето. После танцуваме.
— Чий Крал е това?
— Кралят на Хълма. Кралят на Пътя.
— Тогава ни заведете на погребението — каза Мартин.
— То е навсякъде. В момента. Посредникът е уморен от говорене.
Тя отново заприпка, бутайки още рафтове. Удари се в огромния буркан с трупа. Бурканът се изтъркули и падна, разбивайки се на пода. Мирисът от разлятата течност и проснатия труп беше невероятно остър. Мартин и Карол се дръпнаха назад, запушили с ръце носовете си, което не можеше да спре смрадта.
— Извинете ме — каза детският глас, когато мадам Роуч се отдръпна от бъркотията. Тя отново яростно затрепера, уви ръцете си около врата си, изопна назад главата си и издаде звуци като при задушаване.
— Да си вървим — предложи Карол. — Време е!
Но трупът потрепна в течността и счупеното стъкло. Той бавно се повдигна на ръце, изпъна едното си коляно и стъпало и се изправи. Носеше парцаливи къси панталони и сандали. Мадам Роуч изстена и изпищя. Трупът промърмори, но не можа да каже нищо разбираемо. Той огледа наоколо със слепите си очи и се заклати към стената с барабаните. Мартин и Карол бързо се отдръпнаха, за да го оставят да мине.
Трупът взе един по-малък барабан и го издърпа от стената с шум на скъсани жици. Коленичи на пода и удари силно барабана с мъртвите си пръсти. При всеки удар рафтовете и стените на магазина потъваха навътре, като оставяха пукнатини и зеещи дупки. През пукнатините и дупките Мартин видя дим и мрак.
— Да си вървим, моля те — извика Карол. Той не можеше да я почувства. Всичко, което усещаше, беше собственото му объркване. Нямаше никаква представа къде се намираха в Страната на Голдсмит и дали изобщо имаха някакъв контрол над нещата.
Една полица се разцепи на две и стотици малки стъклени бурканчета паднаха в краката на Мартин. Бурканчетата се отвориха и по пода плъзнаха насекоми, които цвърчаха и пееха с тънки детски гласчета. Барабанът биеше непрестанно под пръстите на трупа.
Мартин се протегна към комплекта си инструменти. Той беше невредим и изглеждаше готов за използване. Дръпна връвчицата и тя се превърна в нож, голям нож „Бауи“, острието беше изцапано с кръв.
Трупът изпусна барабана и изстена, като се просна по гръб на пода.
— Какво направи? — попита Карол.
— Не знам!
На врата на трупа имаше голям колкото юмрук мехур от кръв, червена като роза. Повърхността на мехура приличаше на кристал. Мартин се взираше в съсирека, неспособен да вижда или да мисли за нещо друго. Не можеше да отдели очи от кръвта.
— Мартин?
Той заплува в съсирека. От всички страни трептяха кехлибарени и червени пердета. Носът му се напълни с наситения мирис на мед. Той се давеше в кръвта, поглъщаше я, задушаваше се в нея, дишаше я. Комплектът инструменти висеше отляво, над него и отбелязваше още една смяна на координатите.
— Карол?
Никой от двамата не контролираше събитията. Където и да беше Карол, тя беше сама като него самия.
Мъглата от кръв се проясни. Мартин почувства топлота и силно усещане за присъединяване, дълбока интимност с нещо ужасено и объркано и все пак ужасно гнусно.
Марджъри нервно сбръчка носа си. Не й харесваха данните, които показваха контролните уреди. Тя отново си помисли да повика Ървин и отново устоя. Не беше минало достатъчно време, за да се тревожат. С изключение на разместването и спираловидното движение всичко останало изглеждаше наред. Трите спящи тела дишаха почти едновременно. Лицата им имаха онова изражение, което отличава спящите от мъртвите.
Когато си дете, никой не ти дава да забравиш кой си! Ти си отговорен за своята Мама. Тя беше красива жена. Тя вдига дрехите, разхвърляни из стаята, навежда се над любимите си същества, показва им красивите си пръстени и огърлици, които украсяват тънката й нежна шия. Лицето й е умно, дори когато ти е ядосана. Северният вятър издухва студа от очите й и водата в тоалетната, където си ти, замръзва. Нещо тъмно влиза в стаята и казва на майка ти Хейзъл, че й е време да си върви, хората чакат на опашка. Преди да тръгне с тъмната фигура с керамична маска, тя се навежда над малкото дете и казва: „Сега бъди добър. Мама трябва да върви. Тя няма да може да ти пише или праща картички.“
Някой друг като Мама, но не ухаещ приятно като градина, лежи в леглото и постоянно размахва дантелена кърпичка и плаче, че мъжете просто не я обичат достатъчно. Името й е Мари. Тъмната фигура идва и й казва, че е време да понесе наказанието си. Мари плаче, а когато тъмната фигура я бие с ръката си от дим, тя се протяга към детето и казва: „Сега бъди добър. Твоят Татко знае, че съм била лоша.“