Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
Страната на Голдсмит просто не можеше да представи нещо толкова познато. Къде тогава се намираше? Мартин се почувства замаян. Обръщайки се, за да намери къде да седне, той видя черни остатъчни образи да се мъкнат около хората и сградите. Той все още беше в Страната — но не в тази на Голдсмит, в това беше сигурен. Мартин седна на бордюра, виеше му се свят. Когато образите се поуспокоиха отново, той почувства зад гърба си нещо топло като малко слънце. Поглеждайки през рамо, видя млад мъж с пясъчножълти коси да гледа надолу към него със загрижена усмивка.
— Добре ли си? — попита младият мъж.
— Не знам.
— Не изглеждаш добре.
Познат глас. Характерния за Средния запад провлечен говор, самоувереност без самоизтъкване. Мартин отново заслони очите си от слънцето без да е нужно — яркостта не беше ослепителна — и огледа по-внимателно младия мъж. Познати черти. Къс нос, кафяви очи под червеникави вежди, голяма уста с добре очертани трапчинки.
— Татко? — попита Мартин. Той се изправи и отново се олюля при трептенето на образите. — Господи, татко?
— Никой преди не ме е наричал татко — каза младият мъж. — Със сигурност не и някой на твоята възраст.
Мартин се протегна към мъжа, докосна с пръсти памучната материя на ризата му и усети твърдата плът отдолу. Младият мъж отмести ръката на Мартин.
— Мога ли с нещо да помогна?
— Познаваш ли някой си Мартин Бърк? — попита Мартин.
— Имаме един Мартин. Млад човек. На около деветнадесет години.
Мартин знаеше къде се намира. Отдавна беше разбрал, че собственият му вътрешен образ е фиксиран на около деветнадесет години. Беше се озовал в своята собствена Страна на Съзнанието. Мартин нямаше представа как е възможно да се случи такова нещо. Загатванията бяха повече, отколкото би могъл да асимилира без страх и дезориентация. Беше се завъртял в обратна посока и се бе появил в най-дълбоката сърцевина на същността си — нещо, което не вярваше, че е възможно.
Чертите на младия мъж с пясъчно-жълтата коса се изкривиха и кожата му избледня. Той погледна над рамото на Мартин и посочи с пръст.
— Кой е този?
Мартин почувства студени тръпки по гърба си като леден шип, който поема цялата топлина. Обърна се. По средата на улицата стоеше гологлавият мъж с широкото лице, слепите му бели очи бяха насочени към Мартин, прерязаното му гърло кървеше на струи по осевата линия на улицата.
— Кой е този? — повтори разтревожен младият мъж. По веждите и косата му се появи скреж, а кожата му стана синя като лед.
— Те не излизат от Страната! — възкликна Марджъри. — Все още получаваме следи, като че са там.
Ървин сграбчи китката си и я захапа мрънкайки, след това почука дисплеите с три пръста. Наведе се и поклати глава.
— Не знам — каза той. — Никога не съм го правил преди. Никога не сме срязвали връзките.
— Това латентност ли е? — попита Марджъри.
— Минаха четири минути. Нямам представа колко дълго продължава процесът.
— Бърк каза, че може да отнеме минути, дори часове — повдигна рамене Марджъри.
— Моля се на Бог да не стане така — изпъшка Ървин. — Погледни следите на Нюман! Тя потъва под неутрален сън. Мисля, че навлиза в дълбок сън със сънища.
— Мислиш ли, че Голдсмит им е направил нещо? — попита Марджъри.
— Ако знаех какво става, щях да съм проклет гений — озъби се Ървин. — Да опитаме да ги върнем в съзнание.
— Със сигурност мога да те изям! Аз изядох момчето, близнаците. Изял съм майка ти. Сега тя живее в червата ми. Мога да изям всичко това.
Сър размаха и двете си ръце, посочвайки целия Калифорнийски град. Мартин погледна ледения образ на младия си баща — една подличност, част от неговото собствено самоуважение. Той обичаше този образ и обичаше това, което образът казваше за него — че няма значение колко е бил компрометиран или колко надалеч се е лутал, той все още има онази сила вътре в себе си. Присъствието на Сър беше замразило образа. По ръцете и лицето му имаше лед. Мартин отново насочи вниманието си към зеления, сбръчкан труп на Сър.
— Ти си извън разрешения район. Тук нямаш никакво значение.
— Просто една малка крачка през един мост — изсмя се Сър. — Аз мога да живея, където съм поканен.
Труп със зъби. Отива където и да го поканят.
Мартин знаеше какво наблюдава. Той си спомни скиците в официалното копие на неговия атлас на мозъка. Кръвта, капеща от зъбите и стрелките, които сочеха към няколко точки в центровете на обонянието и горната лимбична система. Беше размишлявал за вампири и върколаци, знаци с дълбоко съдържание, извиращи от Страната, където представляват модели на поведение, свързани с оцеляването и насилието.