Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
Мартин се озова на тъмна градска улица. Голите му крака газеха мръсен сняг. Тълпи от маскирани сенки се движеха на мудни потоци около него. Той се отдръпваше от тях, но те всички изглеждаха съсредоточени върху мислите си. Никоя не му обръщаше внимание. Образът на Карол беше бледа розова мъгла до него. Той се концентрира върху нея, опитвайки се да възстанови фигурата й. И наистина успя, тя се възстанови до него. Гола. Мартин осъзна, че и той е гол. Карол закри с ръце гърдите си и го погледна с нещастно изражение.
— Моля те, изведи ме оттук!
— Ще се опитам. Ще превключа към една неотбелязана траектория. Това може да предизвика тревога. Марджъри и Ървин ще ни изведат навън… Или ще пратят Дейвид и Карл.
— Не трябва да изпращат никой друг! Нещо се обърка.
— Съгласен съм. Но изглежда, че сега сме в истинската Страна.
Карол погледна заплеснатите сенки, които ги заобикаляха. Те бяха просто петна с керамични маски; никакви други характеристики. Карол се опита да се затвори в себе си и Мартин се протегна към нея, плътта й под пръстите му беше топла и истинска.
— Аз мога да почувствам това, което чувстваш ти — каза той. — Ние не сме изгубени един за друг.
Тя му хвърли унищожителен поглед, който го изуми.
— Защо не можеш да ни изведеш оттук?
— Извади си комплекта инструменти. Може би ти ще успееш да го направиш — каза той, ядосан от тона й.
Тя придърпа една червена кутия и се опита да сграбчи аварийната връвчица. Кутията се превърна в празна червена кутия без дисплей или управляващи механизми. Мартин извади собствения си комплект инструменти и видя същата безполезна кутия.
— То ще ни убие! — извика Карол. — Ще ни изяде!
Мартин усети страха й като изстинало до него слънце. Той притисна силно тялото си с ръце, опитвайки се да разбере от каква материя е направен. Плътта му беше истинска. Болката на Карол бе истинска.
— Кървя ли? — попита тя.
Мартин видя сълзи по бузите й.
— Не. Няма кръв. Не ти си била изнасилена.
— А кой тогава?
— Не знам. Мисля, че дете.
— Баща му го е изнасилил? Това ли е, което видяхме?
— Твърде смесено беше всичко. Като в сън. Спомени и приказки.
Карол потрепера и облегна глава назад.
— Опитвам да се възстановя, Мартин. Моля те, бъди търпелив! — Тя си затвори очите и отпусна ръце. Върху образа й се появиха дрехи, първо бельо, после рокля и най-накрая ежедневен костюм — тъмносин, елегантен. Мартин си представи същия костюм, но мъжки и почувства как върху образа му се появяват дрехи.
— Така е по-добре — каза тя. Страхът й забележимо намаля. — Те не ни обръщат внимание, нали? — Тя посочи към маскираните сенки.
— Засега.
Мартин огледа новия вид на града. Сградите, издигащи се от двете страни на оживената улица отново бяха небостъргачи, но стари, построени от камъни и тухли, а не от стъкло и стомана. Големината им беше нормална. Изглеждаха така, сякаш се издигат на хиляди фута височина, достигайки някаква изчезваща точка високо над главите им. Мартин усети мирис на пушек и газ, неща, които не беше подушвал от дете.
— Потискащо е — намръщи се Карол. — Какво ужасно място!
— По-добро е от предишното.
Карол пристъпи близо до него — едва контролираше страха и отвращението си. Емоциите й бяха надвиснали над нея като мъгла. Мартин не беше сигурен къде бяха неговите емоции. Собственият му страх беше смесен с професионален интерес. Карол почувства това и злобно ощипа носа му с пръсти.
— Внимавай! Не затъвай в това!
— Къде сме? — попита той. — Май в същия град, но сякаш сцената е различна.
— На мен ми изглежда същата. Декорът е друг. Може би то ще ни покаже нещо друго — на какво наистина е способно.
— То не трябва да знае, че сме тук. Не трябва да има никаква представа какво сме „ние“.
— То не трябва да знае, че сме тук. Не му харесва, че сме тук, но ще ни покаже едно-две неща — ще се изяви.
— Дори не съм сигурен какво имаме предвид като казваме „то“ — оплака се Мартин.
— Нещо, което има власт тук — повдигна рамене Карол. — То трябва да е представител на основната личност или е нещо друго… Моделът на полковник Сър, който ти спомена отвън. Това, което ме нападна, беше повече от кошмар.
— Може да сме попаднали на нещо, изкопано от детството на Голдсмит — каза Мартин. — Все още ми се иска да открием фигура, с която можем да говорим — някакъв представител. Удивен съм, че не открихме знаци от основната личност. Къде е тя?
— Последния път, когато се опитвахме да погледнем, то се ядоса. Сигурен ли си, че трябва да опитаме отново?
— Не знам какво друго да правим — каза Мартин. — Нямам представа как участваме във всичко това… дали сме вън или вътре, играчи или наблюдатели. Но се чувствам неловко и съм беззащитен като стоя тук и говоря.