Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
Сега няма никой. Само двете деца, увити със собствената си червена козина, играят на дъсчения под и идва тъмната фигура. Той казва: „Не правете това, бъдете добри сега или ще ме подлудите. Когато съм бесен…“
Той бие единия близнак. Близнаците влизат в една стая и виждат жена да лежи на леглото. Трябва да е жена, но тя е извита като прекършено дърво, като кръстопът след земетресение. Ние се качваме при нея на леглото и виждаме, че има лице като на Мама. Само че то е покрито с боя, ярък грим. Кехлибар и оранжево, и червено в слънцето, което се вижда през прозореца. Единият близнак казва: „Това е Мама“; Аз казвам: „Не, не е“. „Да, Мама е.“
Отивам да суча от гърдите й. От тях тече бяло мляко, което след това става розово, а после червено.
Тъмния мъж идва и ни бие, бие другия близнак и го отвежда в болница с бели стени, където мирише на спирт и има скърцащи столове. Близнакът паднал по стълбите, казва Тъмния Мъж.
Отвеждат Тъмния Мъж. Близнаците живеят на друго място за известно време. Те живеят с една едра жена, която им връзва амулети на вратовете и им разказва истории за змии и вълци, и мечки и койоти. Тъмния Мъж се завръща и близнаците отново живеят с него. Тъмния Мъж прави, каквото прави. Строшава малкия глинен буркан, вътре е огромният нож и той го грабва.
Мартин стои на една покрита със сняг улица и гледа към сенките, които се виждат през спуснатата завеса на един прозорец, борят се. Драматична музика ехти. Високи гласове бучат, крещят, задавят се.
Не можете да убиете Тъмния Мъж. Той ще живее завинаги. Ще се върне да ви обвини. Отива обратно в апартамента.
Тъмния Мъж отива.
Ножът се движи. Близнаците с червена козина бягат. Това е чудо! Те живеят в земята, на тревата, където една жена със скъпоценности мързелува на един диван, на сянка от силното слънце. Тя вее ветрилото си от пера и одобрява всичко, което правят близнаците, освен когато въздиша и плаче, че никой мъж не я обича достатъчно, че всичките й любовници я мамят, че никой не й носи достатъчно подаръци. Не е ли това Ерзули?
— Казах ти да не пипаш този буркан — мадам Роуч го хваща за ръката. Мартин е объркан, но тръгва след нея по дълго, тъмно стълбище. Ръката му е ръка на момче на около четиринадесет години с черна кожа.
— Ние препарирахме твоя татко в този буркан. Но ти трябваше да се занимаваш с него! Не знам за теб, дете. Сега той иска да те види. Иска да ти зададе няколко въпроса.
Тя го отвежда до една врата, отваря я и го въвежда вътре.
— Сър, доведох Мартин Емануел — обявява и се мушва зад една украсена с мъниста завеса в оскъдно обзаведена стая. В средата на стаята има два трона. Единият е празен, а другият зает от плешив мъж с широко лице и плосък нос.
— Дошъл си, за да задаваш въпроси — казва мъжът с широкото лице. Мартин застава пред него, мадам Роуч отзад, Карол не се вижда.
— Трябва да говоря с някой, който има власт.
— Аз съм този с властта — казва мъжът. Лицето му става мършаво, кожата — бяла. Има сива коса. — Аз съм Сър и аз съм на власт.
Мартин инстинктивно знае, че това не е представителят на основната личност на Голдсмит. Всичко е погрешно. Приема погрешни форми. Тези представители не се появяват от сенки или кошмари или Тъмни Мъже.
— Искам да задам въпроси, на който и да било, който е на власт.
— Той е — казва мадам Роач. — След погребението той пое командването.
— Къде е Емануел Голдсмит?
— Не си ли ти? — пита Сър. — Или си неговият близнак?
— Не, не съм.
— Сигурно търсиш кметът — мъжът с широкото лице се смее. — Младият кмет. Той сам си умря. Аз не съм го докоснал. Просто падна надолу по стълбите.
На Мартин му прилошава.
— Трябва да се видя с него.
Мъжът се изправя, взима протегнатата юношеска ръка на Мартин Емануел, разтваря дланта му, посочва петно от кръв на нея, усмихва се, поклаща глава и го отвежда през още една завеса с мъниста в сумрачна стая. В средата е поставен ковчег. Мъжът грубо бута Мартин Емануел към ковчега.
— Ето го кмета. Затова е погребението, тя не ти ли каза?
Мартин неохотно наднича в ковчега. Белият сатен създава впечатление, че има тяло. Но видимо тяло няма.
— Дребен и хилав. Винаги е бил такъв. Просто излиня — обажда се мадам Роуч.
— Как е възможно да умре? Той бе основната личност.
— Страх го беше, че е бял — казва мадам Роач. — Мислеше си, че е бял като зората и никога не вярваше истински в това, което беше.
— Той не беше бял, нали? — пита Мартин.
— Беше черен като нощ, черен като сърцето на неотсечено дърво, черен като подножието на планината, черен като неоткрита истина, черен като майчини гърди, черен като нова любов, черен като въглища, където слънцето крие богатствата си, черен като утроба, черен като морето, черен като спящата земя. Той просто не вярваше в себе си. Не и откакто уби Сър.