Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Разбира се, че си спомням. Защо?
Когато синът ми навърши девет месеца, Луис бе сериозно обезпокоен от големината на черепа му. Размерите му не отговаряха на тези, посочени в графиката на Бертерие, където по месеци се проследяваше нормалния растеж на главата на новороденото. Към четвъртия месец черепът на Гейдж имаше размери, които се доближаваха до горната граница, а след това продължи да се увеличава. Бебето държеше главата си изправена — противното би било сигурен признак за сериозно заболяване, но все пак Луис го заведе на преглед при Джордж Тардиф, който се смяташе за най-добрия невролог в целия Среден Запад. Рейчъл също се обезпокои и Луис бе принуден да й каже истината: страхуваше се Гейдж да не е хидроцефал. Рейчъл пребледня като платно, но запази самообладание.
— Мисля, че детето е напълно нормално — каза тя.
— Аз също — отвърна Луис. — Но не бива да се правим, че не виждаме, колко му е голяма главата, скъпа.
— Прав си. Не трябва да се самозалъгваме. Неврологът измери черепа на Гейдж и се намръщи, после насочи два пръста към очите на детето. Гейдж рязко се дръпна назад. Тардиф се усмихна, а Луис усети, как му олеква. Неврологът даде на детето топка. Малкият я подържа, после я изпусна. Тардиф я взе и затупка с нея по земята, като наблюдаваше очите на Гейдж. Малчуганът следеше с поглед движението на топката.
По-късно, когато седяха в кабинета му, Тардиф каза на Луис:
— Според мен, има петдесет процента вероятност синът ти да е хидроцефал, дори може би процентът е малко по-висок. Но дори да е така, заболяването не е в остра форма. Малкият е много жив. Чрез новия метод за изтегляне на излишната течност от черепа на пациента ще разрешим проблема…, ако наистина съществува такъв.
— Изтегляне на излишната течност? Но това означава операция на мозъка! — възкликна Луис.
— Много лека операция — уточни неврологът.
Луис бе проучил хирургическата интервенция, прилагана за лечение на хидроцефалията, скоро след като се бе усъмнил, че синът му страда от тази болест. Според него изтеглянето на течността от черепа съвсем не беше безопасно. Въпреки това, предпочете да не спори. Каза си, че трябва да е благодарен, че подобен метод изобщо съществува.
— Освен това, има голяма вероятност детето ви просто да има прекалено голяма глава за деветмесечно бебе — продължи неврологът. — Затова смятам, че е най-добре първо да го прегледаме на скенер. Съгласен ли сте?
Луис се съгласи.
Гейдж прекара нощта в болницата „Нашите милосърдни сестри“, а на сутринта му направиха пълна упойка и пъхнаха главата му в някакъв уред, приличен на огромна сушилня. Рейчъл и Луис седяха в чакалнята на долния етаж, а Ели прекара целия ден пред телевизора в дома на баба си и на дядо си, докато неуморно наблюдаваше епизоди от „Сизъмстрийт“, които Ъруин Голдман беше записал на неговото видео. Очакването се стори безкрайно на Луис. През дългите, тягостни часове, в главата му се въртяха различни мрачни картини: спиране на сърцето, предизвикано от пълната упойка, смърт по време на операцията, катастрофално умствено изоставане в резултат на същата, епилепсия, ослепяване и какво ли още не. Спомняше си, че си бе казал: „За по-големи подробности, свързани с нещастията, които могат да ви сполетят, обърнете се към участъковия лекар.“
Тардиф дойде в чакалнята едва към пет следобед. Носеше три пури. Тикна едната в устата на Луис, другата между устните на Рейчъл (която бе прекалено смаяна, за да протестира) и запази третата за себе си. Сетне провъзгласи:
— Детето е добре. Няма хидроцефалия.
— Дайте ми огънче — извика Рейчъл, като едновременно плачеше и се смееше. — Ще пуша тази гадост, докато се издрайфам!
Тардиф усмихнато запали пурите им. „Господ го е пазел за шосе 15, доктор Тардиф“ — помисли си сега Луис.
— Рейчъл, да предположим, че Гейдж наистина имаше хидроцефалия и операцията излезеше неуспешна… щеше ли да го обичаш както преди?
— Що за странен въпрос!
— Хайде отговори ми.
— Разбира се, че щях да го обичам независимо от всичко.
— Дори ако беше умствено изостанал?
— Да.
— Нямаше ли да го дадеш в приют?
— Не, не вярвам — бавно изрече Рейчъл. — Навярно с парите, които печелиш сега, бихме могли да го настаним в някое добро заведение…, но все си мисля, че никога не бих се разделила с него… Защо питаш?
— Непрекъснато си мисля за Зелда — каза Луис и отново се учуди на лекотата, с която изричаше правдоподобни лъжи. — Питам се дали още веднъж би издържала при подобни обстоятелства?
— Нямаше да е същото — отвърна Рейчъл. — Гейдж беше… с една дума — Гейдж си беше Гейдж. Той бе нашият син. Това променя всичко, Луис. Признавам, че сигурно щеше да ми е трудно, но… ти би ли искал да го изпратим в приют?