Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
„Господи, мислех си, че отдавна са забравили за съществуването на тази книга“ — смаяно си помисли той и побърза да отговори:
— Разбира се, скъпа.
Двамата се наредиха на опашката пред касата.
— Всъщност ние с дядо ти се обичаме — обясни Луис и отново си спомни за историята за бебетата, намирани под зелев лист, разказвана от майка му, както и че си беше обещал — никога да не лъже децата си. Всъщност през последните дни се бе превърнал в изкусен лъжец, но сега нямаше време да размишлява по този въпрос.
— О, така ли! — възкликна Ели, сетне замълча. Мълчанието й го караше да се чувства неловко, затова каза:
— Как мислиш, ще прекараш ли хубаво в Чикаго?
— Не.
— Защо?
Малката изпитателно го изгледа, на лицето й отново бе изписано странното изражение.
— Защото се страхувам.
Луис сложи ръка върху главата й.
— От какво се страхуваш, скъпа? Не се боиш да летиш със самолет, нали?
— Не — отвърна Ели. — Страхувам се, но не знам точно от какво, татко. Знаеш ли, сънувах, че сме на погребението на Гейдж; когато служителят от бюрото отвори ковчега, той беше празен. После ми се стори, че съм вкъщи, погледнах към креватчето на Гейдж, но и то беше празно. Само че цялото беше изцапано с кал.
„Лазаре, стани.“
В този миг, за пръв път от месеци насам, Луис си припомни кошмара, който му се бе присънил след смъртта на Пасков; спомни си ужасяващия сън и как при събуждането си бе открил, че краката му са мръсни, а леглото — изцапано с кал и полепнали борови иглички.
Косъмчетата на тила му настръхнаха.
— Просто си сънувала кошмари — обърна се той към дъщеря си и гласът му прозвуча (поне в собствените му уши) напълно нормално. — Убеден съм, че скоро ще престанат.
— Иска ми се да дойдеш в Чикаго с нас или да останем при тебе — промълви момиченцето. — Моля те, татко, нека да останем. Не искам да отида при баба и при дядо… Искам само да се върна в училището. Съгласен ли си?
— Няма да сме разделени задълго, Ели — каза Луис. — Трябва да… (той преглътна)… имам още малко работа тук. След това веднага ще дойда при вас и тогава ще решим какво да правим.
Очакваше, че дъщеря му ще запротестира и ще прояви типичните за нея капризи. Навярно в момента щеше да ги посрещне с радост, защото щеше да се движи по познат терен и да се отърве от изпитателния й поглед, който го преследваше навсякъде. Но детето остана обвито в загадъчното си мълчание; личицето му беше бледо и сериозно. Навярно можеше да я поразпита още малко, но не смееше; вече му беше казала повече, отколкото му се искаше да чуе.
Скоро след като двамата се върнаха в чакалнята, по високоговорителя обявиха техния полет. Стиснали в ръка бордовите си карти, семейство Голдман, Рейчъл и Ели се наредиха на опашката от пътници, които излизаха от чакалнята. Луис прегърна жена си и продължително я целуна. Тя остана притисната към него още миг, сетне направи място на Ели. Луис вдигна момиченцето и го целуна по бузата. Ели сериозно и замислено го изгледа с големите си очи и промълви:
— Защо устните ти са толкова студени, татко?
— Не зная — отвърна Луис и се почувства още по-неловко. Остави малката на земята и каза: — Нали ще бъдеш послушна, тиквичке?
— Не искам да заминавам за Чикаго — тихо повтори Ели и гласът й почти беше заглушен от смеха и разговорите на останалите пътници. — Не искам и мама да заминава.
— Хайде, Ели, сигурен съм, че ще прекарате добре, ще видиш — произнесе баща й.
— Ти за нас не се тревожи. Но какво ще стане с теб? Какво ще стане с теб, татко?
Сега опашката започна да се движи по-бързо. Пътниците крачеха по рампата към Боинга. Рейчъл хвана за ръка Ели, но момиченцето се задърпа и забави движението на опашката. Очите й бяха приковани в лицето на баща й и той изведнъж си спомни колко бе нетърпелива при предишното си заминаване за Чикаго, как припряно повтаряше: „Хайде, хайде… хайде!“
— Татко?
— Тръгвай, Ели, моля те.
Рейчъл погледна към дъщеря си и за пръв път забеляза мрачното й и замислено изражение.
— Ели, какво ти е? — стреснато промълви тя и на Луис му се стори, че долавя страх в гласа й. — Задържаш опашката, скъпа.
Устните на момиченцето потръпнаха и побеляха. Сетне то покорно позволи на майка си да я поведе по рампата. Хвърли последен поглед към баща си — по лицето й беше изписан ужас. Престорено весело, Луис вдигна ръка за поздрав, но Ели не му отговори.
44