Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Понякога задаваше въпросите си директно, а понякога като на шега. Но отговорите, които получаваше, бяха еднакви. Елфите бяха изчезнали отдавна — по времето на техните баби и дядовци. Никой не бе виждал Елф. Повечето не вярваха, че те някога наистина са съществували.
Рен започна да се усеща глупаво и помисли дори да спре с въпросите. Отдели се, за да ловува с Гарт и се радваше, че ще има възможност да подреди мислите си и да ги преоцени.
Тогава се появи тяхната сянка. Сега вече се чудеше дали наистина няма да открие нещо.
С крайчеца на очите си забеляза движение в полето и внимателно се изправи на крака. Остана неподвижна в сянката на дъба, докато съществото прие формата на Гарт. Гигантският Скитник се приближи към нея, а здравите мускули на едрото му тяло бяха покрити с пот. Не изглеждаше уморен. Бе като машина, на която не можеше да подейства и лятната горещина. Въздъхна кратко и поклати глава. Който и да беше зад тях, бе го измамил.
Рен го изгледа за момент, след това му подаде водата. Докато пиеше, тя се отпусна върху грубия ствол на дъба и отново се загледа в полето. Едната й ръка несъзнателно се вдигна и докосна кожената торбичка на врата й. Раздвижи замислено съдържанието между пръстите си. Нейният талисман с Камъните на Елфите, Какъв ли късмет й носеха сега? На загорялото й от слънцето лице се появи решително изражение. Нямаше значение. Достатъчно. Не обичаше да я преследват и щеше да сложи край на всичко това. Щяха да сменят посоката, за да замаскират следите си, веднъж или два пъти да се върнат назад, да яздят цяла нощ, ако е необходимо и да избягат веднъж завинаги от тази си сянка.
Отдръпна ръка от торбичката, а очите й бяха гневни. Понякога сам трябва да потърсиш късмета си.
Уокър Бо влезе като котка в Салона на Кралете, премина безшумно между масивните каменни стражи и влезе надолу в тъмнината. Там спря, за да остави очите си да привикнат. От скалата излизаше зелена, фосфоресцираща светлина. Не му беше необходим фенер, за да открие пътя.
В миг през ума му премина картината на това, което бе очаквал да види. Коглайн му го бе рисувал веднъж преди години. Старецът никога не бе идвал тук, но други Друиди бяха, включително и Аланон, а Коглайн бе разглеждал картите им и бе разкрил тайните на ученика си. Уокър беше уверен, че може да открие пътя.
Тръгна напред.
Тунелът беше широк, а стените и подът му гладки. Всичко бе покрито с мрак и тишина и се чуваше само ехото от стъпките на ботушите му. Студът, който бе се събирал тук сякаш с векове, достигаше сякаш до костите му. Той проникна в Уокър и го накара да потрепера. Обзеха го неприятни чувства — самота, незначимост, обърканост. Пещерата го потискаше, превръщаше го в нищо, в дребно смъртно същество, чието присъствие сред тези древни места беше немислимо. Опита се да се пребори с тези чувства, защото знаеше докъде ще го доведат и след кратка битка, те изчезнаха обратно в тишината и студа.
Малко след това достигна пещерата на Сфинксовете. Отново спря, този път да се вглъби в себе си така, че да не го достигне духът на каменните фигури. Обви се с внимание, загърна се в могъщи думи и продължи напред. Беше фиксирал поглед в прашния под, наблюдаваше как статуите отминават, загледан единствено в следващите си няколко стъпки.
В мислите си видя Сфинксовете като огромни каменни статуи, издялани от същата ръка, която бе направила и каменните стражи на входа. Описваха ги с човешки глави и тела на зверове — същества, извън времето си, които никой жив човек не бе виждал. Бяха толкова стари, че животът им би могъл да се измери със стотици поколения хора. Толкова монарси бяха преминали под погледите им на път към вечността в планинските си гробове. Толкова много, които никога не са се върнали. Погледни ни, шептяха те! Виж колко чудесни сме! Усещаше погледите им върху себе си, чуваше шепота от гласовете им, които се опитваха да разбият изградената от него защита. Умоляваха го да погледне нагоре. Забърза ход, опитвайки се да се бори със заповедите им. Каменните чудовища сякаш го зовяха и настояваха.
Уокър Бо, погледни ни! Трябва!
Продължи напред, а мислите му се блъскаха и започна да се колебае. Въпреки студа по лицето му се стичаше пот, а мускулите му бяха напрегнати до болка. Стисна устни и се замисли с горчивина за Аланон, който беше минал по същия път със седем души под негова защита и не беше се предал.
Накрая той също издържа. Просто са мислеше, че трябва да успее. Така стигна до другия край на пещерата и до коридора в дъното. Шепотът заглъхна и изчезна. Сфинксовете останаха назад. Отново вдигна поглед, едва се удържа да не се обърне и продължи напред.