Мечът на Шанара

— Имам чувството, че ще станем големи приятели, Ший — промърмори сериозно той. — Но не можем да бъдем истински приятели, ако крием нещо един от друг. Мисля, че ми дължиш някакво обяснение за тези камъни, нещо за съществото, което насмалко не сложи край на блестящата ми кариера и за този дяволски Меч, който никога не съм виждал. А в замяна на това аз ще те осветля за някои неща, ами, за това, което куца в отношенията между мен и Келцът, да речем. Съгласен ли си?

Ший се навъси и го погледна подозрително. Мъчеше се да проникне зад нараненото лице и да прозре истинската му същност. Накрая кимна в съгласие и дори успя да се усмихне.

— Чудесно, Ший — каза сърдечно Панамон и потупа човека от Вейл по слабото рамо. Миг след това високият крадец се срина на земята, обезсилен от загубата на кръв и замаян от рязкото движение, което направи, мъчейки се да се вдигне на крака. Другите двама се спуснаха към него, и въпреки уверенията, че се чувства добре, не му позволиха да стане, а гигантът Келцът почисти лицето му, както една грижовна майка би постъпила с нараненото си дете. Ший беше изумен от бързата промяна в поведението на трола — в един момеят почти неразрушима бойна машина, в следващия, нежна, загрижена медицинска сестра. В него имаше нещо много необикновено и Ший беше сигурен, че той, по някакъв странен начин, беше свързан с Господаря на магиите и с издирването на Меча на Шанара. Не случайно Носителят на черепи беше разпознал скалния трол. Явно двамата се бяха срещали и преди, но не се бяха разделили като приятели.

Панамон не беше в безсъзнание, но очевидно все още не беше в състояние да се крепи дълго на краката си. Направи няколко опита да стане, но всеки път Келцът го побутваше леко да легне. Разгневеният крадец ругаеше яростно и настояваше да стане, но всеки път без успех. Накрая разбра, че трябва да се примири, помоли да го махнат от слънцето и да го оставят някъде да си почине за малко. Ший огледа голата равнинна местност и бързо заключи, че там няма да могат да намерят някакво сенчесто място. Единствената сянка на приемливо разстояние от тях беше на юг в горите, които заграждаха Централната кула на крепостта на друидите. Преди Панамон беше заявил, че кракът му изобщо няма да стъпи в околностите на Паранор, но сега той вече нямаше последната дума. Ший посочи към горите на юг, на по-малко от час път. Келцът кимна и прие предложението му. Раненият видя какво беше предложил Ший и се развика яростна Нямало да позволи да го занесат в тези гори, дори ако това го обрича на смърт там, където ся лежи. Ший се опита да го вразуми, уверявайки го, че няма да бъдат изложени на опасност, ако приятелите му случайно ги открият. Но крадецът май беше по-разтревожен от слуховете, които се носеха за Паранор. Ший се изсмя, припомняйки си самохвалството на Панамон с всичките му тези разкази за страховитите опасности, с които се е сблъсквал и оцелял. Докато двамата мъже се мъчеха да се убедят един друг, Келцът се надигна бавно и заоглежда местността около тях. Явно имаше нещо наум. Двамата продължаваха спора си, когато той се наведе към тях и направи рязък жест към Панамон. Крадецът се стресна, лицето му пребледня и кимна рязко с глава. Ший започна да се надига обезпокоен, но силната ръка на крадеца го задържа.