Мечът на Шанара

Ший се бореше с желанието да повърне, което се надигаше в стомаха му и се насили да се придвижи с другите двама до мястото на полесражението. Неколкостотин трупа лежаха върху малкия участък хълмиста земя, проснати равнодушно в смъртта. От разпръснатите в безпорядък тела и от липсата на поне една по-голяма група от мъже, струпани на едно място, Панамон бързо направи извода, че битката е била продължителна и ожесточена до смърт — никой не беше молил за пощада и никой не беше проявил пощада. Веднага позна знамената на гномите, пък и никак не беше трудно да се разпознаят жълтите им жилести тела. Но едва след като разгледа отблизо няколко свити тела разбра, че противопоставящата ое сила е била съставена от воини елфи. Накрая Панамон се спря в средата на избитите мъже, без да може да реши какво да прави по-нататък. Покъртен, Ший се беше втренчил в касапницата. Движеше ужасения си поглед почти като робот от едно лице на мъртвец на друго, от гном на елф, от грозните открити рани към напоената с кръв земя. В този момент разбра какво точно е смъртта и се уплаши. В нея нямаше никакво приключение, никакво усещане за цел или избор, нищо, освен една ужасна погнуса. Остана потресен. Всички тези мъже бяха умрели заради някаква безсмислена причина, умрели може би без дори да знаят целта, за която са се били. Нищо не си заслужаваше такава ужасна сеч — нищо. Внезапно движение на Келцът насочи отново вниманието му към спътниците му и той видя как тролът вдигна паднало знаме, скъсано и окървавено, със счупена на две дръжка. Гербът изобразяваше разперено дърво, върху него корона, заобиколена от венец от клонки. Келцът изглеждаше много възбуден и направи няколко енергични знака с ръце на Панамон. Другият се намръщи и започна да се вглежда в лицата на труповете около него като се отдалечаваше от спътниците си във все по разширяващ се кръг. Келцът се огледа неспокойно наоколо и изведнъж задържа дълбоките си очи върху Ший, явно хипнотизирам от нещо, което беше видял на лицето на малкия човек от Вейл. Миг след това Панамон се озова до него, а широкото му лице беше помръкнало от неприсъща за него тревога.