Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Малкият човек от Вейл скочи, отвърза бързо кожената торбичка и изсипа трите сини камъчета върху дланта си. В този момент Носителят на черепи се освободи от мощната хватка на Келцът в поднови битката, за да я приключи. Ший извика неистово. Протегна камъните към нападателя и се молеше удивителната им сила да му помогне. Ослепителният син блясък засия отвътре точно когато съществото се обърна. Носителят на черепи прекалено късно видя как наследникът на Шанара извлече силата на камъните на елфите и им вдъхна живот. Прекалено късно насочи към младежа от Вейл горящите си очи, които просветваха застрашително и изпускаха червените мълнии с обгарящия пламък. Ослепителната синя светлина блокира и разгроми атаката и с могъщ, ярък прилив на енергия се промуши и стигна до свитата пред нея фигура. Светлината удари неподвижното същество на черепите с остро пукане, сграбчи го здраво и започна да изцежда черния дух от тленната му обвивка. Съществото се гърчеше в агония и крещеше, изливаше ненавистта си към силата, която го унищожаваше. Келцът скочи на крака, грабна едно паднало на земята копие, огромното му тяло отстъпи назад с вдигнати високо ръце и с подскок заби острието в покрития с плащ гръб на съществото. Обитателят на Северната земя се раздруса ужасно, преобърна се, нададе последен вик и бавно се свлече на земята. Черното му тяло започна да се смалява и да се превръща в прах. След секунда изчезна. От него беше останала само купчинка черна пепел. Ший стоеше, без да помръдва, протегнал пред себе си камъните. Те продължаваха да осветяват пепелта с пронизващия си син блясък. После пепелта потръпна още веднъж и от средата й се надигна змиеподобен черен облак, който се издигна като тънка струя дим и се скри във въздуха. Внезапно синият блясък изчезна. Битката беше приключила. Тримата простосмъртни стояха изправени като статуи в тишината и празнотата на окървавената земя.
За известно време никой не помръдна, все още занемели от неочаквания край на ожесточената битка. Ший и Келцът бяха втренчили погледи в малката купчинка от черна пепел, сякаш чакаха тя отново да оживее. Панамон Крийл лежеше изтощен на земята, на едната си страна, подпрян на лакът, а смъдящите го очи напразно се мъчеха да уловят онова, което току-що се беше изпарило. Накрая Келцът се доближи, олюлявайки се, до пепелта на Носителя на черепи, разрови я с крак, за да се увери, че не беше останало нищо. Ший го наблюдаваше мълчаливо. Постави механично камъните в кожената торбичка и ги пъхна в предната част на куртката си. Сети се за Панамон и се обърна рязко, за да види какво прави ранения крадец. Но издръжливият човек от Южната земя вече се мъчеше да седне, а дълбоките му черни очи гледаха учудено човека от Вейл. Келцът бързо се приближи и помогна на спътника си да се вдигне бавно на крака. Мъжът беше обгорен и ранен, лицето и разголените му гърди бяха потъмнели и на места се виждаха открити рани, но май нямаше нищо счупено. Вгледа се за малко в Келцът, после се освободи от силната му ръка и, залитайки, тръгна към Ший.
— Та значи, бил съм прав, а — измърмори той, като дишаше тежко и клатеше широката си глава. — Ти наистина си знаел много повече, отколкото ми каза, и най-вече за тези камъни. И защо, все пак, не ми каза веднага истината?
— Щеше да ми се изсмееш — измъкна се бързо Ший. — Пък и ти самият не ми каза истината — нито за себе си, нито за Келцът. — Млъкна и погледна бързо към масивния трол. — Знаеш ли какво си мисля? Май и ти не знаеш много нещо за него.
Черните очи се втренчиха изумено в човека от Вейл, после по красивото лице бавно се разля широка усмивка. Сякаш облеченият в аленочервено крадец съзря нещо смешно в цялото положение. Но на Ший се стори, че долови в очите му сянка на не чак дотам охотно уважение към проницателната преценка.
— Какво пък, може и да си прав. Аз наистина започвам да си мисля, че не знам нищо за него. — Усмивката премина в чистосърдечен смях и крадецът погледна рязко към грубото, безизразно лице на големия скален трол. После очите му отново се върнаха на Ший.
— Спаси ни живота, Ший. Това е дълг, който никога няма да можем да изплатим. Но ще започна с това — камъните са твои, задръж ги. За мен този въпрос е приключен. И още нещо, обещавам ти, че при нужда мечът ми и уменията ми ще бъдат на твое разположение, стига само да ми дадеш знак с кимване на глава.
Замълча изтощен, опитвайки се да поеме дъх, все още смазан от нанесените му удари. Ший бързо се доближи до него, за да му помогне, но високият крадец отказа помощта с енергично поклащане на глава: