Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
— Но на теб той ти се показва, нали?
— Винаги. Мисли, че съм му майка. Отгледах го от малък и се грижа за него, откакто е при нас. Сега сме страшно близки, все едно сме две половини на едно същество. Почти винаги сме способни да усетим какво мисли другият.
— Изглежда ми доста опасен — престраши се да отбележи Роун.
— Той наистина е опасен — призна момичето. — Много опасен. Когато беше див беше неконтролируем. Само че Уиспър вече не е див. Нищо чудно да носи още в себе си някаква малка част от предишния Уиспър, някакъв спомен или вроден инстинкт, погребан някъде дълбоко в него. Само че това вече е забравено.
Кимбър Бо стана и им сипа още вино.
— Харесва ли ви домът ни? — попита тя след малко.
— Ужасно много — отвърна Брин.
Момичето се усмихна. Явно беше доволно:
— Сама съм подредила и украсила къщата — без кристалните и сребърните предмети. Тях дядо ги носеше от пътешествията си. Някои заварих тук, когато той ме доведе. Но всичко останало е дело на моите ръце. И градините — аз ги засадих. Всички цветя, храсти и зеленчуци. И лозите. Обичам багрите и благоуханията. Девойката от Вейл също се усмихна. Кимбър Бо беше едновременно дете и жена — в някои отношения все още много млада, в други надрасла възрастта си. Странно защо, но тя напомняше на девойката от Вейл за Джеър. Когато си помисли за това се натъжи. Изведнъж усети болезнено липсата на брат си.
Кимбър Бо забеляза сянката, която помрачи лицето й, и я изтълкува погрешно.
— Тук в Хартстоун наистина е безопасно — увери тя Брин. — На вас мястото може да ви се струва опасно, просто, защото не го познавате като мен. Но не забравяйте, че съм израснала тук. Дядо ме научи, още когато бях малка, на всичко, което трябва да знам, за да мога да се защитавам. Научих се да се справям с опасностите. Знам как да ги избягвам. Пък си имам дядо и Уиспър. Наистина не трябва да се притеснявате за мен, повярвайте ми.
Брин й се усмихна успокоително:
— Виждам, Кимбър. Виждам, че си много способна.
За нейна изненада Кимбър се изчерви. После изведнъж стана и взе наметалото на Коглайн, който го беше оставил метнато на дръжката на дървения люлеещ се стол.
— Трябва да го занеса на дядо — каза тя загрижено. — Навън е студено. Искате ли да се поразходим?
Девойката от Вейл и планинецът тръгнаха след нея. В момента, в който бравата щракна, Уиспър скочи на крака и тихо ги последва.
Спряха се за миг на верандата на малката колиба, омаяни от почти мистичната тишина на вечерта. Въздухът беше прохладен и леко влажен. Гората ухаеше приятно. Ливадата, цветните градини, грижливо подрязаният жив плет и храстите се къпеха в светлината на бледата луна. Всяко стръкче трева, всяко мъхнато венчелистче, всяко листенце лъщеше от влагата — тъмнозелено, посипано със скрежа на есенната вечер. В тъмнината отвъд дърветата на гората се извисяваха на фона на обсипаното със звезди небе като чудовищни гиганти — вековни, огромни, застинали в тишината на нощта. Появилият се на смрачаване лек ветрец беше утихнал. Дори обичайните крясъци на горските обитатели се бяха превърнали в тих далечен шепот, който действаше успокоително.
— Дядо трябва да е под върбата — каза тихо Кимбър Бо и ги извади от захласа.
Тръгнаха по пътеката, която водеше зад колибата. И тримата мълчаха. Вървяха бавно, Кимбър Бо ги водеше, камъчетата под ботушите им поскърцваха тихо. Нещо се шмугна през сухите листа на дърветата и изчезна. Някъде изкряска птица. Острият пронизителен вик огласи тишината и заглъхна.
Свиха зад ъгъла на къщата и минаха през група от смърчове и борове и край редици от жив плет. В края на гората видяха огромна плачеща върба. Яките й провиснали клони се спускаха като плътна завеса. Изкривена и прегърбена, обгърната от тъмнина, тя сякаш се беше затворила в уединение. Под сводестата корона тъмночервеното огънче на лула проблясваше в тъмнината и кълбета дим се издигаха към небето, разсейваха се и изчезваха.
Когато се промъкнаха под висящите клони на върбата видяха ясно очертания силует на мършавото тяло на Коглайн, седнал на пейка до стария ствол. Зареял беше поглед към гората. Кимбър Бо се доближи до него и метна върху раменете му късото наметало.