Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Къде ли са дрехите й? — рече си Белон. И те липсваха.
Докторът претърси цялата къща, но не намери никаква следа от Наталия.
— Трябва да е минала оттам.
Прозорецът бе отворен. Всичко му стана ясно — в бълнуването си тя е скочила през прозореца.
Той го отвори бързо и изскочи навън, за да я настигне. Обходи цялото село, но никъде не я намери.
— Тя е изгубена — каза Белон. — Ще попадне в ръцете на тези ужасни хора. Бедната Наталия!
На другия ден се носеше мълва в селото, че Бояновски бил изчезнал от бесилката. Мълвата тръгна от уста на уста и стигна до капитана. Той счете за нужно да иде на мястото да провери.
И наистина така беше. Бояновски го нямаше на бесилката. Стана ясно, че и въжето е прерязано. Ако Николин се научеше за това, лошо се пишеше на капитана. Николин можеше да съобщи в Петербург, че той немарливо изпълнява службата си.
Капитанът не желаеше повече да се занимава с това, познаваше добре своите хора и бе сигурен, че никому нищо не ще издадат. Той се върна назад и каза на първия, когото срещна, че Бояновски е невинно обесен. Тялото било изчезнало, до бесилката той видял пет пламъка във вид на кръст.
Селянинът, на когото каза това, го съобщи на други и на трети и така в разстояние на един час из цялото село се разпръсна новината за изчезналия труп и петте пламъка.
Когато селяните минаваха покрай мястото, кръстеха се и четяха молитви. Само една жена не можеше да повярва: това бе Марушка. Тя изтича като луда в канцеларията на полицията.
— Къде е това нищожество полицейският? — извика Марушка.
Чиновникът се приближи до нея и целуна дрехата й.
— Истина ли е, че тялото е изчезнало? — сърдито попита тя.
— Да, истина е. Бог е направил чудо, защото и аз видях пламъци до бесилката.
— Глупак! — извика Марушка. — Не ми разправяй такива басни. Кажи ми, че ти си го направил и че обесването е било привидно.
Бедният полицейски убеждаваше Марушка, че той не е виновен, ала нищо не помота.
— Готвех се днес да замина с капитана — каза Марушка, — но сега ще отложим пътуването, докато намерим Бояновски, жив или мъртъв. Ти ще ми помогнеш, капитане, иначе да му мислиш.
Тя си отиде, като се заканваше на полицейския.
— Би било жалко развратницата на някой си Николин да ме лиши от служба. Ние, бедните руски чиновници — въздъхна той, — ние сме за съжаление.
XXV. ЗЛАТО ИЛИ ДЕМОН
Гърбавата Петровна бе седнала в стаята си и усърдно работеше, както бе правила от години и както щеше да прави и занапред: шиеше.
Малкият Владимир си играеше до краката й. Понякога тя нежно поглеждаше малкия или пък го милваше по косата.
— Така весело ме гледай винаги — каза Петровна, усмихвайки се, — аз съм ти сега майка и няма да те оставя никога. Когато пораснеш и аз имам голямо ателие, ще ти давам много пари, че да учиш в университета и да станеш велик човек, пред когото всеки ще се прекланя, дори самият цар.
А когато бъдеш на почит и уважение, ще ме вземеш при себе си и ще кажеш на всички: Това е майка ми, на която трябва да благодаря за всичко.
Тези нейни размисли на глас неочаквано бяха прекъснати. Вратата на зимника се отвори и един висок човек влезе вътре. Той беше облечен много добре. Изправи се на прага и огледа стаята. После се приближи до Петровна и я попита:
— Тук ли живее някой си Конрад Фелзингер? Петровна стана и посочи с ръка:
— Ако искате да говорите с господин Фелзингер, почукайте, моля, на тази врата.
— Значи той си е вкъщи — рече непознатият, без да се приближава до вратата. — Работи ли господин Фелзингер?
— Вие нямате представа колко много работи той — отвърна Петровна. — Ден и нощ е все над книгите, особено откакто скръб го сполетя.
— Скръб ли? Но кой е умрял?
— Това е една тъжна история, любезни господине, за която не искам да говоря.
— Добре, да не говорим тогава за това. Кажете ми само как така господин Фелзингер при богатите познания, които притежава, е дошъл до това жалко положение. Но не смятайте, че тая нещо лошо, госпожо.
— Аз не съм, госпожа — прекъсна го Петровна.
— Ах, извинете, помислих, че това дете…
— Не е мое.
— Не е ваше? Още веднъж извинете. Искам да кажа, че с такива познания той не би трябвало да живее в Тъмния град, и то в такъв зимник. С преподавателска работа той не може да спечели много пари. Да не би да е заради това дете?
— Детето не е негово — прекъсна го Петровна. — Той само се грижи за него.
— Грижи се за него? Тогава трябва да има причина за това.
— Само една — човеколюбието.
— Човеколюбие? Това звучи някак странно.
Като каза това, той се приближи до Петровна и небрежно извади от джоба си една банкнота. Петровна поглеждаше ту Ягодкин, ту банкнотата.