Пътят на кралете (том I)

— Може да не съм бил прав и за това.

Елокар изглежда обмисли предложението. Най-сетне поклати глава.

— Не. Те едва приемат моето върховенство. Ако постъпя така, ще ме убият.

— Аз ще те пазя.

— Ами. Ти дори сегашните заплахи за живота ми не приемаш сериозно.

Далинар въздъхна.

— Ваше Величество, приемам заплахите за живота Ви сериозно. Моите писари и адютанти проверяват случая с ремъка.

— И какво откриха?

— Е, засега нищо окончателно. Никой не е поел отговорност за опит за убийство, дори няма и слух за това. Никой не е забелязал нищо подозрително. Но Адолин разговаря с кожарите. Може би ще донесе нещо по-съществено.

— Наистина беше срязан, чичо.

— Ще видим.

— Не ми вярваш — рече Елокар и лицето му се зачерви. — Би трябвало да се постараеш да откриеш какъв е бил планът на убиеца, вместо да ме тормозиш с някакво арогантно искане да те направя върховен повелител на цялата армия!

Далинар стисна зъби.

— Правя го заради теб, Елокар.

Елокар срещна погледа му и в сините му очи отново, както преди седмица, проблесна подозрение.

В името на праотците!, помисли Далинар. Влошава се.

След миг лицето на Елокар омекна и той сякаш се поотпусна. Каквото и да беше прочел в очите на Далинар, то го беше успокоило.

— Знам, че правиш най-доброто, чичо. Но трябва да признаеш, че напоследък допускаш грешки. Реакциите ти по време на буря, обсебеността ти от последните думи на баща ми…

— Мъча се да го разбера.

— Към края той стана слаб. Всеки знае това. Няма да повтарям неговите грешки. Ти също трябва да ги избягваш, вместо да слушаш някаква си книга, която твърди, че светлооките трябвало да робуват на тъмнооките.

— Не твърди това. Погрешно е разбрано. Книгата е преди всичко сборник с разкази, които учат как водачът да служи на хората, които води.

— Глупости. И е написана от Загубените Сияйни!

— Не е написана от тях. Вдъхновена е от тях. Авторът е обикновен човек — Нохадон.

Елокар го изгледа. Видя ли, сякаш говореше лицето му, ти защитаваш книгата.

— Ставаш слаб, чичо. Аз няма да се възползвам от твоята слабост. Но други ще го направят.

— Аз не отслабвам — Далинар за пореден път се насили да остане спокоен. — Този разговор излезе от руслото си. Върховните принцове имат нужда от един водач, който да ги накара да действат заедно. Кълна ти се, че ако ме направиш Върховен принц на войната, ще те пазя.

— Както опази баща ми ли?

Далинар млъкна.

Елокар се извърна.

— Не трябваше да казвам това. Беше неуместно.

— Не. Не, това беше едно от най-верните неща, които си ми казвал, Елокар. Може би имаш право да не се доверяваш на моята защита.

Елокар го изгледа с любопитство.

— Защо реагираш така?

— Как?

— По-рано, ако някой ти кажеше нещо такова, ти щеше да призовеш Меча си и да поискаш дуел! А сега се съгласяваш.

— Аз…

— Баща ми започна да отказва дуелите към края на живота си. — Елокар потупа парапета. — Разбирам защо чувстваш, че е необходим Върховен принц на войната и може би имаш основание. Но на останалите сегашното положение им харесва твърде много.