Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
— Защото им е удобно. Ако смятаме да победим, ще бъде необходимо да ги обезпокоим. — Далинар пристъпи напред. — Елокар, може би мина достатъчно много време. Преди шест години назначаването на Върховен принц на войната можеше да се окаже грешка. Но сега? Познаваме се по-добре, работим заедно срещу паршендите. Не е ли време да направим следващата стъпка?
— Вероятно. Мислиш ли, че са готови? Ще ти позволя да ми докажеш това. Ако можеш да ми покажеш, че са готови да работят заедно с теб, чичо, ще обмисля назначаването ти за Върховен принц на войната. Така добре ли е?
Беше разумен компромис.
— Много добре.
— Отлично — рече кралят и се изправи. — Да се разделим засега. Става късно, а имам да чуя какво иска Рутар от мен.
Далинар кимна за сбогуване и мина през кралските покои, следван от Ренарин.
Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че така трябва да се постъпи. Отстъплението нямаше да се приеме от алетите, особено при сегашната им умствена нагласа. Но ако можеше да ги отърси от самодоволството, да ги принуди да прибегнат към по-нападателна стратегия…
Продължаваше да обмисля това, докато излизаха от двореца и се спускаха към конете си. Далинар възседна Храбрец и кимна в знак на благодарност на коняря, който се беше погрижил за ришадиеца. Жребецът се беше възстановил от падането по време на лова и кракът му беше оздравял.
Лагерът на Далинар не беше далеч и баща и син яздиха дотам в мълчание. Към кой принц да се обърна първо?, питаше се Далинар. Садеас?
Не. Не, хората вече бяха ги виждали да действат заедно прекалено често. Ако другите върховни принцове започнеха да надушват някакъв по-мощен съюз, щяха да се съюзят срещу него. По-добре първо да се обърне към по-слабите принцове и да провери дали може някак да ги накара да работят с него. Може би заедно да щурмуват някое плато?
В крайна сметка щеше да му се наложи да се обърне към Садеас. Мисълта за това не му се нравеше. Нещата винаги бяха много по-лесни, когато двамата действаха на безопасно разстояние един от друг. Той…
— Татко — обади се Ренарин. Звучеше уплашено.
Далинар се изправи и се огледа с ръка върху обикновения меч, докато се готвеше да призове Вълшебния меч. Ренарин посочи. На изток. По посока на бурята. Хоризонтът притъмняваше.
— Очакваше ли се буря днес? — попита тревожно Далинар.
— Етебар каза, че няма вероятност. Но той е допускал грешки преди.
Всеки можеше да сбърка за бурите. Можеха да се предсказват, но това в никакъв случай не беше точна наука. Далинар присви очи; сърцето му запрепуска. Да, вече долавяше признаците. Надигаше се прахоляк. Миризмите се променяха. Свечеряваше се, но по това време обикновено още имаше някаква светлина. Ала сега внезапно притъмня. Самият въздух сякаш беше трескав.
— Дали да не отидем в лагера на Аладар? — попита Ренарин и посочи нататък. Най-близо бяха до този лагер, а до границата на лагера на Далинар им оставаше може би само четвърт час езда.
Хората на Аладар щяха да го приемат. Никой не би отказал подслон на върховен принц по време на буря. Но Далинар потръпна от ужас при самата мисъл да прекара бурята затворен на непознато място, обграден от приближените на друг върховен принц. Щяха да видят един от неговите епизоди. Слуховете щяха да се пръснат като стрели над бойно поле.
— Продължаваме! — викна той и смуши Храбрец. Ренарин и гвардейците го последваха, шумът от копитата отекваше като гръм преди бурята. Далинар се приведе напрегнат. Сивото небе се изпълни с прах и листа, които стената на бурята тласкаше пред себе си. Въздухът надвисна влажен и изпълнен с напрегнато очакване. На хоризонта изникнаха гъсти облаци. Далинар и останалите профучаха край стражите по периметъра на аладаровия лагер. Войниците работеха трескаво. Притискаха куртките и плащовете си заради вятъра.
— Татко? — провикна се Ренарин зад него. — Ти вече…
— Имаме време! — отговори Далинар.
Най-сетне стигнаха до назъбената стена над военния лагер на дома Колин. Тук останалите навън войници бяха облечени в синьо и бяло. Те отдадоха чест. Повечето вече се бяха прибрали. Трябваше да забави Храбрец, за да мине през портала. Но до жилището му оставаше още съвсем малко. Обърна Храбрец и се приготви да продължи.
— Татко! — отново извика Ренарин и посочи на изток.
Стената на бурята тегнеше като завеса във въздуха и се носеше все по-бързо към лагера. Мощният проливен дъжд беше сребристосив, облаците в небето бяха черни като оникс, час по час отвътре ги озаряваха светкавици. Стражите, които поздравиха Далинар, вече бързаха към близкия бункер.