Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Какъв сериозен вид имаше само! Помъчи се да си припомни на колко години е. Скоро ще навърши четиринайсет. Говореше английски без никакъв акцент, когато се обръщаше към сервитьора или споменаваше заглавието на някой филм.
Филип говореше с него, за да не се налага да се обръща директно към нея. Казваше: мислиш ли, че на мама ще й бъде интересно да види ретроспективната изложба на Матис, или ще предпочете да отиде на изложбата на Миро? Александър отвръщаше, че според него мама би искала да посети и двете. Аз съм перце за федербал, което си прехвърлят с лекота, задавайки си въпроси един на друг, без да имам право на отговор. Тази лекота не й вдъхна доверие.
Апартаментът на Филип напомняше на парижкия. Нищо чудно, след като той беше избирал мебелите. Тя го наблюдаваше отстрани. Обзавеждането не я вълнуваше. Тя не беше безразлична към красивия интериор, но не обичаше да обикаля антикварните магазини, търговете. Не харесвам нищо, изискващо продължително усилие, обичам да се разхождам безцелно, да мечтая, да се излегна и да чета с часове. Аз съм съзерцателен тип. Втора мадам Рекамие. Мързе-лана съм аз, нищо друго! - чу вътрешния си глас, но го изкомандва да замълчи.
Филип беше оставил пътната й чанта в антрето. Александър отиде да си легне, след като учтиво помоли за целувка, и двамата останаха сами в просторния хол. Беше сложил бял мокет, вероятно не канеше често гости. Тя се разположи нашироко на голямо канапе. Наблюдаваше го как пуска стереоуредбата, избира компактдиск. Изглеждаше направо херметизиран, та тя се запита дали не беше сбъркала с идването. Вече не беше толкова сигурна, че има сини очи, тънка талия, закръглени рамене. Започна да мачка крайчеца на косата си, изхлузи обувките си и подви дългите си крака в отбранителна поза на изчакване. Чувстваше ее чужда в този апартамент. Филип не се отпусна нито за миг, тя долови напрегнатото му поведение. Беше внимателен, учтив, но я държеше на разстояние. Как бяха стигнали дотук? Тя реши да престане да мисли за това. Не можеше да си представи живота без него. Миризмата на одеколона на мъжа от влака я удари в носа и тя направи отвратена гримаса.
- Александър изглежда добре...
Филип се усмихна, поклати глава и сякаш каза на себе си:
- Щастлив съм с него. Не знаех, че може да ме изпълни с такова щастие.
- Много се е променил. Едва го познах.
Той й отвърна наум: ти никога не си го познавала. Не желаеше да намесва Александър във враждебните действия. Проблемът не беше Александър, а този брак, който се влачеше и не искаше да умира, само се преструваше, че продължава. Гледаше я насреща си. Най-красивата от всички жени, пръстите й си играеха с перле-ната огърлица, която й подари за десетгодишнината от сватбата им, синьовиолетовият й поглед вперен напред, гъмжащ от въпроси за бъдещето на връзката им, за нейното бъдеще... Тя пресмяташе още колко години щеше да бъде привлекателна, как да си го запази или да си намери друг съпруг, въздух не й достигаше при мисълта за трудностите, които й предстояха с някой непознат, а той беше тук, до нея, лесна жертва, свикнал да се подчинява.
Погледът му се плъзна по фината ръка, източената шия, месестите устни, раздели я на части и всяка получи отлична оценка. Представи си я как разказва на приятелките си за лондонския уикенд или как го премълчава, вероятно вече не са й останали много приятелки. Представи си я във влака, как мисли за шансовете си, как разглежда лицето си в огледалото... Толкова дълго се беше лутал в миража на любовта си. Там, където виждах оазис, палми, извор с жива вода, всичко е било сметки и спечена от суша земя. Било ли й е хубаво с мен? Нищо не зная за тази жена, която съм притискал в обятията си. Това не ме засяга вече. Тази вечер трябва да сложа край на илюзиите й. Тя проследи с очи къде оставих пътната й чанта. Пита се къде ще спи. Няма да спим заедно, Ирис.
Той отвори уста, за да изрази мисълта си гласно, но тя се наведе й ръката й затърси падналата обица. Я виж ти, изненада се Филип, тази жена не я познавам, възможно ли е друг да й подарява бижута? Или е просто лъскава дрънкулка, харесана от някоя витрина? '
Междувременно Ирис намери обицата и си я сложи. Усмихна му се ослепително. „Сърцето й е кактус, настръхнал в усмивки.“ Къде беше прочел тази фраза? Сигурно си я бе записал, имайки предвид нея. Той бегло се усмихна. Познавам те, ще преодолееш раздялата. Защото не ме обичаш. Защото си безчувствена. Облаците прелитат над сърцето ти, без да оставят белези по него. Ти си като разглезено дете, на което се подарява играчка. То пляска с ръчички, заиграва се с нея за кратко и после я хвърля. За да си поиграе с друга. Още по-красива, по-голяма, още по-разочароваща. Нищо не е в състояние да запълни празното ти сърце. Вече не знаеш какво да търсиш, за да събудиш тръпката... Трябват ти бури, урагани, за да изпиташ малка, съвсем мъничка емоцийка. Ставаш опасна, Ирис, опасна за самата себе си. Внимавай, ще се разбиеш. Би трябвало да те предпазвам, но вече изгубих хъс, желание да го правя. Толкова дълго те предпазвах, прекалено дълго, но това време свърши.